Грег Беър - Преместването на Марс

Все повече и повече започвах да се отегчавам от неловкото му мълчание. Наведох се напред и попитах:

— Защо всъщност дойде в Шинктаун?

— Беше ми скучно, а и бях самотен — отвърна той. — Бях затънал до уши в работа по континуума на Бел. Както и да е. Ами ти защо си тук?

Свих рамене.

— Не знам. Предполагам, че и аз съм си търсила компания.

Изведнъж осъзнах с известна загриженост, че това е моят начин да кокетирам с хората. Майка ми би го нарекла «курвенски», а тя ме познаваше доста добре…

— Търсила си си добър партньор за танци? Предполагам, че аз не съм най-подходящия възможен избор.

Махнах пренебрежително с ръка.

— Спомняш ли си думите на Шон Дикинсън?

Чарлз направи гримаса.

— Не бих имал нищо против да го забравя.

— Какво не му беше наред?

— Не съм кой знае колко вещ в човешката природа. — Той започна съсредоточено да се взира в миниатюрната си чашка. Сладкишите пристигнаха. Чарлз сложи ръка върху робота. — Аз черпя — заяви той. — Понякога си мисля, че съм много старомоден.

Оставих това изречение да мине покрай ушите ми.

— Според мен той бе направо чудовище — настоях.

— Не съм сигурен, че бих отишъл толкова далеч.

Устните ми отново опитаха вкуса на думата:

— Чудовище. Политическо чудовище.

— Той те засегна дълбоко, нали? Все пак недей забравя, че бе ранен и то доста лошо.

— Опитах се да осъзная цялата ситуация. Искаше ми се да разбера защо не успяхме да постигнем нищо. Защо изпитвах такова желание да последвам Шон и Гретъл почти навсякъде…

— Да последваш тях ли? Или каузата?

— Ами… аз вярвах… вярвах в каузата, само че следвах тях. И сега се опитвам да разбера защо.

— Може би защото те изглеждаха така, сякаш знаеха какво искат и как точно се опитват да го постигнат.

Говорихме си около час по този начин, като обикаляхме в омагьосан кръг и ни най-малко не се приближавахме към разбиране на нещата, които се бяха случили с нас. Чарлз изглежда приемаше случилото се като някаква невинна младежка лудория, само че аз никога не си позволих лукса да гледам на всичко толкова подигравателно. Провалът ни ме караше да чувствам дълбоко усещане за вина, за изгубено напразно време и за пропуснати възможности.

Когато привършихме със сладкишите си, бе напълно естествено да намерим някое друго тихо място, където да продължим да говорим. Чарлз предложи това да бъде вътрешният двор. Поклатих глава и обясних, че ми прилича на инсула. Чарлз не беше студент по история и естествено не разбра. Аз поясних:

— Инсула. Вид стая в древния Рим.

— Имаш предвид градът Рим ли? — попита Чарлз.

— Да — отвърнах аз. — Градът.

Следващото предложение на Чарлз, дошло след кратък момент на колебание, бе да отидем в неговата стая.

— Бих могъл да поръчам да ни донесат малко вино или чай — допълни той.

— Не, благодаря, пих достатъчно и от двете. Дали бихме могли да открием някъде малко минерална вода?

— Предполагам, че можем — отвърна Чарлз. — Дюри е разположен на доста приличен акуифер [2] Акуифер — подпочвен слой вода. — Бел. пр. . Цялата област е разположена върху праисторически карст.

Взехме едно малко такси до противоположната част на града, където се намираха хотелите и временните квартири за единствения сигурен източник на приходи за Шинктаун — студентите.

Спомням си, че не очаквах кой знае какво, когато стигнахме до квартирата на Чарлз. Вътре в нея нямаше абсолютно нищо изискано — евтина, чиста, поддържана от роботи, боядисана в приятни нюанси бежово, меко зелено и сиво. Леглото можеше да приюти само един човек. Седнах на ръба му. Внезапно ми хрумна, че както вървят нещата, Чарлз би могъл да се обнадежди за нещо повече. Все пак още не се бяхме целували, а и споразумението беше, че ще дойдем тук, за да си поговорим.

Въпреки това обаче се чудех как ли щях да реагирам, ако Чарлз предприемеше нещо.

— Ще поръчам водата — обади се той и пристъпи напред. Сякаш не беше сигурен дали да седне на въртящия се стол или на ръба на леглото до мен. — Газирана ли да бъде или обикновена?

— Обикновена — отвърнах аз.

Той включи компютърната си гривна към интерфейса в бюрото и даде поръчката.

— Обикновено са доста бавнички. Ще се наложи да почакаме пет-шест минутки. Просто роботите са стари.

— Скърцат ли? — пошегувах се.

Той се засмя, седна на стола и се огледа наоколо.

— Луксът не е в излишък, но не мога да си позволя нещо по-добро — каза той с извинителен тон. Стаята наистина не блестеше с кой знае какво — един стол, малко бюро, едно сгъваемо легло и тънко одеяло, метнато върху него, покрита с пластмасова завеса душ-кабина зад ниска вратичка, мивка и тоалетна чиния, скрити до стената зад завеса и всичко това нагъчкано в пространство от три на четири метра.