Грег Беър - Преместването на Марс

Марс сега беше мъртъв, но някога е бил жив. Върху ниските плата, под вездесъщите пясъци и вискозна кал лежеше дебел пласт калциеви скали — варовик, мъртвите останки на неизброимо количество живи същества, обитавали някога дъното на древния океан, който някога е покривал целия този регион, както и, разбира се, около шейсет процента от повърхността на цялата планета.

Океаните са станали жертва на стареенето и охлаждането на Марс преди около половин милиард марсиански години. Вътрешните течения на планетата са забавили ход и са се стабилизирали тъкмо когато Марс е започвал да развива — и да изтласква настрани — континентите си и следователно да съкращава миграцията на четирите си основни плочи от планетарната кора, причинявайки колосални газови изригвания от марсианските вулкани и отнемайки с това живота на всички същества. След шестстотин милиона марсиански години животът на планетата се завърнал и се заел да създава все по-устойчиви на жестоките условия форми. След него по планетата оставали огромни окаменели океани, карстове и, най-накрая, Майка Екос и великолепните акведукти.

Навсякъде около нас от кафяво-червения пясък се подаваха жълто-бели варовици. Ръждивочервените натрошени скали, разпръснати върху образувалите се в резултат от удар на метеорит кратери, покриваха върха на тази невероятна смесица като шоколадова глазура върху ревенов сос над ванилов сладолед. Ефектът, особено на фона на розовото небе, бе направо поразителен, а красотата спираше дъха — тъжно напомняне, че и планетите са смъртни.

— Харесва ли ти? — попита Чарлз. Откакто бяхме напуснали Дюри, не бяхме разменили почти никакви думи.

— Направо е приказно — отвърнах аз.

— Почакай да отидем до откритите карстове. Приличат на бърлоги на прерийни кучета. Това определено са признаци за съществуването на акуифери, само че за да определим колко точно са дълбоки и дали са «бели», ще ни е необходима помощта на експерт. — «Белите» акуифери съдържаха висока концентрация на арсеник, което пък на свой ред оскъпяваше добиването на вода. — В «белите» океани е имало съвсем различни форми на живот. Вероятно навремето оттам са произлезли и първите «майки».

Знаех сравнително малко неща за цистите-«майки» — единни организми, приютявали праисторическите екосистеми, цял един свят в черупка, родителите на мостовете-акведукти. Вкаменели останки от тях бяха открити едва през последните няколко години. Никога не бях обръщала особено внимание на новините за тези неща.

— Виждала ли си някога «майка»? — попита Чарлз.

— Само на снимка.

— Прекрасни са. По-големи са от трактора, обвити в дебели черупки, дебели около трийсет сантиметра. Закопани в пясъците и чакащи да настъпи поредният влажен цикъл… Последните от този вид. — Очите му проблеснаха и устата му се изкриви в гротескна полуусмивка. Ентусиазмът му за миг ме накара да се почувствам странно далече от него. — Някои от тях може да са издържали десетки милиони години. Само че влажните цикли никога повече не настъпили. — Той поклати глава. Ъгълчетата на устата му се отпуснаха надолу нещастно, сякаш описваше някаква трагедия, случила се със собственото му семейство. — Има ентусиасти, които смятат, че е възможно някой ден да открием и жива «майка». За ловците на вкаменелости те са нещо от рода на Свещения Граал.

— Възможно ли е това наистина?

— Поне според мен не.

— Там, където отиваме, има ли много от тях?

Чарлз поклати глава.

— Много са редки. Пък и не се откриват в карстове. Повечето от тях са открити във вдлъбнатините на повърхността.

— Аха…

— Но винаги бихме могли да поогледаме. — Той се усмихна с невероятно нежната си детска усмивка, открита и доверчива.

Винарната на ОМ «Клайн» — един благороден експеримент, който за съжаление се бе оказал неуспешен — бе заровена в наветрената страна на едно издигнато нависоко плато на двайсетина километра от станцията Дюри. Сега поддръжката се извършваше изцяло и само от роботи и при това доста успешно, ако се съдеше по външния й вид. На портата бе окачена яркозелена табела «Tres Haut Medoc». Чарлз спря трактора точно под него. Гаражът бавно и тържествено се отвори, моторът изръмжа и машината спря в мрачното пространство.

Херметизирахме скафандрите си и се спуснахме до кабинката долу. Чарлз допря ръка до електронната ключалка и ме погледна в очите:

— Не съм идвал тук, откакто кодовете са сменени. Надявам се, че все още съм свързан към старата обща мрежа на Клайн.