Грег Беър - Преместването на Марс

Половината от акуиферите на Марс бяха твърди (така наречените минерални акуифери), а другата половина — пълни с вода. Твърдите акуифери също бяха множество най-различни видове. Някои например бяха пълни с пермафрост [4] Пермафрост — постоянно замръзнал лед в полярните области. — Бел. пр. , което пък правеше терена доста хълмист. На Марс съществуваха ледени куполи, чиято ширина бе над десет километра, но водата, която ги бе захранвала някога, отдавна бе пресъхнала. Изпарилата се влага или се бе кондензирала по полюсите, или с течение на времето бе излетяла в космическото пространство. Тъничката ни атмосфера беше почти лишена от влага.

«Tres Haut Medoc» беше на около километър над едно течение — по всяка вероятност същото, което захранваше с вода Дюри. Водата се процеждаше през варовика и течеше през няколко дълбоки пукнатини и пещери, простиращи се на дълбочина до десет километра под самия карст.

Първата ни спирка беше помпената станция. Самата помпа — масивен куп от стоманеносини цилиндри и сфери, споени в едно като някаква шантава абстрактна скулптура — работеше безотказно петнайсет марсиански години. Собственото си гориво — деутерия — тя извличаше от същата тази вода, която изпомпваше изпод земята.

— Закачихме тръбите тук към тези на Дюри преди около деветнайсет години… земни години — обясни Чарлз. — Точно след като винарната бе затворена, станцията — автоматизирана, а хората от нея — евакуирани. Нещо като компенсация, която да изкупи предишните ни грешки.

Стъпките ни кънтяха кухо по замръзналия каменен под. През вентилационните шахти по стените се чуваше как свисти вятърът — студен и с дъх на мухлясало.

— Тоест, това е единствената причина станцията да продължи да съществува — разказваше Чарлз. — Дюри я иска, плаща поддръжката й, ето защо сме оставили помпата да работи. Така и така съм тук, ще взема да оправдая посещението ни, като напиша някой и друг доклад…

— И ще ремонтираш роботите? — предположих аз.

— Вероятно да. Приятелчетата, които са основали винарната, са били някакво калифорнийско семейство… Или пък бяха австралийци? Не си спомням.

— Е, не че разликата е кой знае колко голяма — измърморих аз.

— Да де, да. Вече познавам доста много и калифорнийци, и австралийци. Доста си приличат, е, естествено, като не се брои акцента. Всъщност и собственото ми семейство е от Нова Зеландия. А твоето?

— Честно казано, не съм съвсем сигурна. Май са от Германия и Индия.

— Това обяснява защо кожата ти е толкова прекрасна.

— Да ти кажа право, не обръщам чак толкова голямо внимание на наследствеността.

Чарлз ме заведе до басейните, където се съхраняваше водата. Мрачните им повърхности блестяха неподвижни като стъкло. Заемаха общо две кухини, всяка от които бе широка един хектар и дълбока десет метра. Някъде под краката ни глухо туптяха трансферните помпи и изпращаха водата към подземните тръбопроводи на Дюри. Вдъхнах дълбоко студения и влажен въздух и докоснах подгизналите от влага варовикови стени.

— Този камък прилича на древни човешки кости — обади се Чарлз.

— Така си е. Нали произлиза от дъното на океана.

— Половината наши градове и станции не биха могли да съществуват без варовиковите наноси.

— Защо ли не са се превърнали в мрамор или нещо от този род? — попитах, отчасти и за да демонстрирам, че не съм съвсем боса в областта на ареологията.

Чарлз поклати глава.

— През изминалите милиард години тук не е имало никаква ареологическа активност. А за да се образува мрамор, са необходими горещина и високо налягане. Марс е заспал. Като че ли повече няма да свърши никаква работа.

— Аха.

И така, въпреки старанията си, не бях успяла да демонстрирам нищо, с изключение на факта, че съм пълен профан. Въпреки това обаче не се притеснявах чак толкова. Давах на Чарлз сума ти възможности да се изяви просто за да разбера какъв човек бе той в действителност… и с какъв тип човек съм избрала да прекарам сама няколко дена.

Тръгнахме по моста, който бе прекаран над най-далечния басейн, след това поехме по един извиващ се като змия тунел. Следващото помещение бе право като конец и вървеше покрай една също толкова права редица от сияещи като огледала резервоари от неръждаема стомана, около които бяха увити спираловидно оранжеви керамични тръби. Тук мухлясалият и студен дъх на въздуха, който бях забелязала още в началото, бе почти вездесъщ. Благодарение на него в главата ми се пробуди нещо от рода на расова памет. Сетих се за хладен и влажен таван през горещ летен ден, изпълнен с щайги картофи и ябълки, складирани на плътно покрития с мръсотия под, от които се разнася сладникава миризма…