Грег Беър - Преместването на Марс

— Това са старите качета — обади се зад мен Чарлз. — Някога са ги наричали «cuve». Сокът на ябълките…

— Бих могла и сама да се досетя — прекъснах го. — Аз съм нещо като познавач на виното. — Което бе твърде свободно тълкуване на истината.

— О, така ли? — Чарлз бе искрено поласкан. — Тогава може би ще ми обясниш нещо, над което съм си блъскал главата доста време — защо все пак винарната не е успяла да се задържи?

— Знаеш ли откъде са взимали ябълките? — попитах, като вдъхнах аромата наоколо с изражение на експерт.

— «Cuvee in situ». Отглеждали са ги в качетата, от суспензия от ябълкови клетки… Така да се каже, ашладисвали са ги там, където са ферментирали.

— Ето защо се е получило така — отсякох аз, подушвайки отново въздуха. — По този начин виното става възможно най-лошо. — Е, поне така бях чувала. Никога не бях пробвала.

— Моите хора са ми разказвали, че е било направо ужасно. Известно количество от него трябва да е складирано още тук някъде… Изоставено, по-правилно казано.

— И от колко време?

— От поне двайсет години.

— Земни години, нали? — попитах за всеки случай.

— Точно така.

— Хм, поне що се отнася до мен, предпочитам да измервам времето в марсиански години.

Чарлз общо взето приемаше малките ми маневри и внезапни удари доста добре — не се дразнеше, но не се и опитваше да ме ласкае по какъвто и да било начин.

— Ами да пробваме да ги открием тогава, какво ще кажеш? — предложих аз.

— Мдаааа… — замисли се Чарлз. — Май си спомням, че когато бях малък, ги видях някъде тук… някъде тук долу.

Той тръгна напред, за да ми показва пътя. Влачех се на няколко стъпки зад него, вперила поглед в черната пустота, която надничаше от покрития със стъкло отвор на едно cuve. Цялото място ме караше да се чувствам невероятно тъжна. Като си помисли човек колко често се случваше това — марсианци се опитваха да направят нещо, което съществуваше и на Земята, наполовина изобретение, наполовина следване на старите традиции… и след това се проваляха с гръм и трясък.

— Знаеш как се прави виното сега, нали? — попитах Чарлз, като се позабързах малко, за да го настигна.

— Само нанотехнологии и всичко е изкуствено, нали така?

— Да. Е, не винаги е чак толкова лошо. Има и добри попадения.

— Опитвала ли си някога земно вино? — попита Чарлз.

— О, небеса, разбира се, че не! — изумих се аз. — Семейството ми не е чак толкова богато.

— Преди няколко години опитах. «Мадейра» [5] Мадейра — сорт испанско червено вино. — Бел. пр. . Един приятел се бръкна за бутилката четири хиляди Т-долара.

— Щастливец… — въздъхнах. — Мадейрата някога отлежавала в трюмовете на кораби, чийто маршрут преминавал покрай нос Хорн. — С това общо взето се изчерпваха познанията ми за виното.

— Беше много добро. Е, малко сладникаво наистина.

Отместихме настрани една тънка врата, направена изцяло от фибростъкло и влязохме в склада, който се намираше точно зад помещението с качетата. Зад прилежно сгънатите парчета филтърна хартия лежеше самотно буре. Чарлз се изправи до него и се взря в етикета му.

— «Реколта 2152 земна година» — прочете той. — «Марсианска година 43. Никога не е било бутилирано и не е пускано в продажба». — Хвърли бегъл поглед към мен. Изражението му бе като пародия на страх и загриженост. — Би могло да ни убие и двамата.

— Е, какво пък… Дай да го пробваме все пак.

Канелката на бурето бе обърната към стената. Чарлз извика един от роботите по поддръжката и му нареди да завърти бурето към нас. Роботът се справи добре и ние успяхме да отворим тапата. Чарлз тръгна нанякъде, за да намери чаши, и ме остави сама с мислите ми в студената и пуста стая.

Впих поглед в стените и изрекох на глас: «Какво, да ме вземат мътните, правя?». Бях далеч от всички станции и градове, сама с един младеж, когото познавах едва-едва, и се забърквах в някаква ситуация, в която компромисите трябваше да валят един след друг. Вървях срещу течението на собствените си преценки. Положението в момента ни най-малко не се покриваше с предишните ми планове за подобен случай… когато вече би трябвало да съм изпробвала и подбрала подходящ кандидат за сериозна връзка; който много добре да ми подхожда.

Определено не познавах добре съзнанието си. Чарлз ми харесваше, а и определено бе приятен човек, само че не беше…

Шон Дикинсън.

Намръщих се и се ощипах по лакътя като своего рода самобичуване. Помислих си, че ако Шон Дикинсън беше тук, вероятно двамата с него вече щяхме да сме си легнали… Само че пред очите ми веднага изплува образът на Шон, който се надига сутрин от леглото и ме поглежда с неодобрение, изпращащ с мълчание отминалата нощ на страстите. Това ли желаех? Усещането за секс с малко лъжливо чувство за любов като подправка? И то с човек, с когото едва ли щяхме да имаме някакво бъдеще и следователно не ме обвързваше с нищо?