Грег Беър - Преместването на Марс

Отговорът бе елементарен — понеже щеше да го направи по-добър физик. «Куантум Лоджик» отразяваше начина, по който действаше вселената, на някакво по-високо ниво. Човешката логика (а и математическата невронна логика на повечето от мислителите) се чувстваше най-добре на хлъзгавата повърхност на реалността.

Това, което знаех по тези въпроси, бях научила от придобитите в училище знания и от «ЛитВид», която масово ни заливаше с физически и ментално подобрени герои, които властваха над Земята. Само че ако си говорим истински, знаех много малко неща за «Куантум Лоджик» и за КЛ-мислителите.

През останалата част от деня, по време на вечерята с родителите ми и брат ми, през социалния час на нашето ОМ и по време на чая след вечеря в главата ми се въртеше един-единствен въпрос, който не ме остави на мира, дори когато си легнах: «Защо Чарлз не ми каза?»

В края на краищата се оказваше, че не ми е дал всичко от себе си.

Рано сутринта на следващия ден двете с майка ми започнахме да кроим планове какво ще бъде моето образование през следващите няколко години. Не че бях в идеалното настроение за целта, но това все някога трябваше да бъде свършено, така че се стегнах и направих най-приветливата физиономия, която можех да изстискам от себе си. Баща ми и Стан трябваше да ходят на някаква интер-ОМ конференция; нашият клон от ОМ по традиция обслужваше ОМ «Мейджъмдар» и ръководеше замесеността на фамилията във финансовите въпроси на Тройката. Стан вървеше с уверени крачки по този отъпкан път. Моите интереси все още бяха насочени към мениджмънта и политическата теория, дори още повече сега, когато бях прекарала няколко месеца далеч от всякакви проблеми от този род. Екшънът, разиграл се в МУС, както и времето в усамотение с Чарлз, само бяха усилили решимостта ми да се занимавам именно с това.

Майка ми беше търпелива жена (даже според мен прекалено търпелива) и аз бях много доволна, че можех да разчитам на благоразположението й. Тя никога не бе одобрявала политическите процеси; навремето баба ми бе напуснала Луната в знак на протест, когато конституцията беше променена насилствено, а нейната дъщеря бе наследила типичното лунно разбиране за груб индивидуализъм.

И майка ми, и аз знаехме, че дължа прекалено много на фамилията. След година или дори по-малко трябваше да стана полезна за ОМ или в противен случай щеше да се наложи да се обвържа, да бъда преместена и да започвам да ставам полезна за друго ОМ. А засега политическите науки с нищо не показваха, че могат да бъдат полезни за когото и да било.

И независимо от това, ако исках да изучавам теория на държавничеството и правителствен мениджмънт на високо ниво, тя щеше да ме подкрепи… естествено, след лек и тих протест.

Това по принцип отнемаше около пет минути, затова се изправих твърдо и пусках думите й да преминават покрай ушите ми. Тя говореше нещо за трудностите, които изпитва политиката при сегашната централизирана в ОМ икономика; каза ми, че най-добрите и най-дълготрайните сътрудничества могат да стават единствено в рамките на едно ОМ или при избирането на някого в Съвета; и че дори това трябвало да се разглежда повече като трудна и неприятна задача, отколкото като привилегия.

Малко по малко тя очерта позициите си — разтеглена, но трогателна версия на баба ми, приплакваща «Махнете политиката!». Аз отговорих:

— Това е единственото нещо, което наистина ме интересува, мамо. Все пак някой трябва да изучава тези процеси. Различните ОМ трябва по някакъв начин да взаимодействат помежду си, както и с Тройката. Така е устроен светът.

Тя наведе глава на една страна и ме погледна с онзи поглед, който баща ми наричаше «енигматичен». Виждала го бях хиляди пъти преди, но никога не знаех как точно да го опиша. Изпълнен с любов, страдание, търпение и очакване — това мога да кажа сега, след десетилетия мислене. И дори и сега според мен това описание е крайно непълно и неточно. За определения момент обаче той трябваше да означава: «М-да, и на всичкото отгоре това е третата по възраст професия в света. Само че въпреки всичко не преставам да се чудя защо именно моята дъщеря изпитва желание да се занимава с нея».

— Няма да си промениш намерението, нали?

— Не мисля.

— Ами тогава залавяй се за работа.

Седнахме в трапезарията и заразглеждахме десетки проспекти, които ни заливаха с потоци текстове и снимки, символи и представяния и целяха едно-единствено нещо — да ни омагьосат.