Грег Беър - Преместването на Марс

— Загазили сме яко. Вече ти казах. Надявам се, че ОМ «Мейджъмдар» няма да бъде засегнато от подобни неприятности.

— И какво ще спечелите, ако Съветът се обяви за солидарен с вас? Това е стъпка, която по принцип би трябвало да бъде последвана от молба за съвместни действия от всички ОМ…

— Ш-ш-ш-шт — вдигна пръст пред устните си той. — Не използвай тази дума, ако обичаш. — После се усмихна, но усмивката му не беше кой знае колко убедителна.

— Как успя да намериш време да дойдеш дотук?

— Направих онова, което зависеше от мен. Имам три свободни дни, преди да ми се наложи да се прибирам.

— След четири дни започва семестърът в Дюри — напомних му аз.

— Май ще се наложи да го пропусна.

— Ще напускаш ли???

— Положението е доста критично. Ще ми се наложи да остана вкъщи, поне докато не премине тази криза.

— Така може да загубиш цяла година…

— Марсианска година — кимна Чарлз и ме потупа по ръката. — Спокойно, ще се оправя някак си. Въпрос на лош късмет — да се родиш в уязвимо на външни влияния ОМ. Ако имаш намерение да изучаваш управленски мениджмънт на висше ниво, може би бихме могли да прехвърлим договора ти…

Изведнъж всичко вече никак не беше забавно. Обърнах се настрани, неспособна да прикрия раздразнението си. Чарлз забеляза това и се притесни.

— Съжалявам… — започна да се извинява той. — Нямах намерение да се държа непочтително. Наистина исках да дойда тук, за да те видя и евентуално да те убедя… а и ти каза… знам, Касея, извинявай много.

— Няма значение. — Чарлз очевидно не можеше да схване точната причина за моя гняв, още не. — Имаме да си говорим за доста неща.

— И всичките толкова сериозни. — Той притвори очи и се облегна назад. — Значи това няма да бъде точно почивка, така ли?

— О, разбира се, че ще е. — Което не беше съвсем лъжа.

Чарлз пристигна горе-долу в средата на най-необичайното време — по-голямата част от кръвните ми роднини и родственици по фамилна линия, които обикновено обикаляха на стада Ила, се бяха разпръснали из целия Марс.

Щяхме да успеем да се насладим един на друг в усамотение (нещо, което общо взето се случваше доста рядко), без да се налага да изтрайваме напрегнатите погледи на любопитни роднини, нетактичните въпроси на лелите ми и намеците за любовни афери от страна на по-възрастните ми братовчеди. Дори и брат ми беше заминал нанякъде. Ила Стейшън щеше да представлява едно тихо и приятно местенце и затова се чувствах искрено благодарна.

Ила заемаше около шейсет хектара от една почти безлична прерия. В границите й нямаше почти нищо интересно, освен акуифери и плътни ледени лещи. Картографите през първите десетилетия от заселването на Марс (преди около трийсет години) бяха нанесли на картите местата, където по план трябваше да бъдат разположени няколкото жп станции около Атинския акуифер. От възможните шест бяха построени три, първата от които бе именно Ила.

Липсата на живи марсианци бе разочаровала твърде малко хора. Заселниците се приземили на повърхността на планетата, която отсега нататък щяла да бъде техен нов дом, и набързо се приспособили към тежките условия. Веднага им станало ясно, че не са дошли на пикник. През онези десетилетия било толкова трудно да продължиш да поддържаш станцията да функционира и да останеш жив, че място за думата «щастие» като че ли нямало. Въпреки това обаче аз като малка си играех на Ила, а брат ми — на мистър Ттт с неговия пистолет от златни пчели, който избива наред злите земни астронавти…

Докато малкият влак с тих звук се приплъзваше по главната прерия, изглежда успях да предам голяма част от нервността си и на Чарлз. Опитвах се да изглеждам колкото се може по-спокойна, но в действителност настроението ми бе ужасно свинско. Бях помолила Чарлз да ми дойде на гости, за да му задам въпрос, който сега ми се струваше груб и ненужен; груб, тъй като със сигурност желанието му да бъде «подобрен» бе доста силно; и ненужен, понеже така или иначе бях твърдо решена да сложа край на нашата връзка. Но просто не можех да му го кажа тук, във влака.

Нито пък можех да му съобщя подобно нещо на вечеря. Родителите ми естествено превърнаха храненето в малък празник, отбелязвайки по този начин първия път, когато бях довела мъж в станцията.

Баща ми явно доста се интересуваше от личността на Чарлз и постоянно му задаваше въпроси за земното ембарго върху ОМ «Клайн». Чарлз отговаряше учтиво, доколкото знаеше нещо по въпроса; очевидно не смяташе, че е необходимо да прави от това свръхсекретен въпрос пред някой толкова високопоставен като Бащата на любимата.