Грег Беър - Преместването на Марс

Родителите ми бяха приготвили вечерята главно от естествени продукти; и двамата не обичаха кой знае колко нанохраната. Хапнахме картофи, сирене, плодова салата, а за десерт — страхотен кейк със сирене, приготвен от баща ми, и горещ чай. След като се нахранихме, седнахме в «стаичката на спомените» — малка, обзаведена като старите марсиански станции стая, в която имаше земно легло, саморециклиращ се резервоар за риба и малки, вградени в стената архаични монитори за «ЛитВид».

Обичах родителите си и чувствата им бяха от огромно значение за мен, но тяхната внезапна и безапелационна симпатия към Чарлз бе леко объркваща. Чарлз им бе паснал идеално. Двамата с баща ми се бяха облегнали на столовете си, почти глава до глава и обсъждаха възможността за нови финансови кризи в бъдеще. Приличаха на стари приятели, които се събират за пръв път от десетки години.

Не след дълго баща ми му зададе неизбежния въпрос: какво смята да прави оттук нататък.

— Доста неща — отвърна Чарлз. — Май съм прекалено амбициозен за марсианец…

Майка ми му предложи още чай.

— Лично аз не виждам причина защо марсианците да не са амбициозни — поде тя. Устните й бяха присвити.

— Просто това, което ми се иска да върша, може да се характеризира като леко непрактично — тук, в настоящия момент. — Чарлз поклати глава и се ухили странно. — Аз не съм чак толкова практичен човек. — И защо мислиш така? — попита го баща ми.

«Изминал е целия този път, за да бъде с мен — помислих си аз. — А сега си губи времето в празни приказки с родителите ми… и то за това, какво смята да прави в областта на физиката.»

— Марс все още не разполага с необходимите средства за научни изследвания и по всяка вероятност така ще е още десетилетия наред — отвърна Чарлз. — На планетата има само двама мислители, които се занимават с физика, както и няколко дузини почти неадекватни компютри, вързани за университетите, като за тях се чака едва ли не на опашка. А аз съм прекалено млад, за да чакам по опашки. Работата ми е доста примитивна, но… — Той спря внезапно, докато ръкомахаше. Ръцете му застинаха във въздуха, почти успоредно една на друга. След това той махна и продължи: — Работата, която се надявам да върша, по всяка вероятност ще заеме всички възможни земни ресурси в тази област.

— Тогава защо направо не отидеш на Земята? — попита го баща ми.

— Защо не, наистина? — включих се и аз. — Опитът, който ще придобиеш там, сигурно ще е неповторим.

— Няма начин — въздъхна Чарлз. — Оценките ми в никакъв случай не могат да се нарекат съвършени, пък и никой няма да ми даде обещаваща психоквалификация. А за да ти разрешат да работиш на Земята, те карат да минеш през десетки свръхтрудни тестове… Искат от нас да бъдем сто пъти по-добри от всеки земянин.

Баща ми явно все по-ясно виждаше в Чарлз амбициозен млад мъж, но с недостатъчна воля да изпълни желаното.

— Трябва да вършиш онова, което мислиш, че ще правиш най-добре — вметна той мрачно.

Аз незабавно преминах на страната на Чарлз и казах рязко:

— Чарлз знае какво трябва да прави. Той има много повече знания от който и да е земен жител.

Баща ми повдигна вежди при този мой изблик. Чарлз благодарно стисна ръката ми.

— Много по-слаби учени от теб са успели да се промъкнат на Земята — продължи баща ми. — Трябва да се научиш как да се справяш с хората.

— Виж, наистина в тази област съм доста слаб — призна Чарлз. — Никога не съм знаел нищо друго, освен как да се държа искрено с тях.

Той ми хвърли бегъл поглед, сякаш това бе лъжа, която трябваше да потвърдя. Въпреки че не ми стана кой знае колко приятно, аз се усмихнах. По лицето на Чарлз премина сянка на загриженост, която обаче бързо се замени от сляпо обожание. Кафявите му очи дори леко се ококориха, като на кученце. Извърнах се встрани, понеже не исках да предизвиквам подобен ефект върху него. Копнеех да сме само двамата с Чарлз, някъде, където родителите ми нямаше да ни се месят, за да му кажа онова, което мислех. Само че времето отново не беше никак подходящо. Чувствах се ужасно.

— Касея ще отиде на Земята веднага, щом й се открие подобна възможност — вметна майка ми. — Ами ти? — И се усмихна гордо.

Впих поглед в резервоара за риба, запечатан преди десетилетия още на Земята. Баща ми направо го обожаваше. Беше го подарил на майка ми в деня на тяхната сватба.

— Е, все още никой не ми е предложил подобно нещо — казах най-накрая.

— Та ти си добра — възкликна Чарлз. — Можеш да се оправиш с всяко препятствие и знаеш как да се държиш с хората, за разлика от мен.