Грег Беър - Преместването на Марс

Искаше ми се да подскоча и да изкрещя: «Чарлз, това е направо глупаво, ти така и не си разбрал онова, което исках да ти каж…». Но не го направих. Внезапно пред очите ми изникна Чарлз в образа на стрела, изстреляна право в целта — честен и прям мъж, който нямаше никакво намерение да лъже или да увърта и който по всяка вероятност щеше да бъде прекрасен и предан съпруг.

Но не и за мен. Моят и неговият пътища със сигурност бяха крайно различни. Що се отнася до мен, може и никога да не успеех да постигна целта си, но бях уверена, че въпросната ми цел, каквато и да беше тя, бе крайно различна от неговата.

Осъзнах, че ще ми липсва ужасно и болката стана много по-силна, отколкото бих могла да понеса.

Тръгнах си. Баща ми показа на Чарлз стаята за гости.

След известно време баща ми дойде в моята стая. Вратата, естествено, бе заключена, а и бях изключила интеркома, но дори през пластовете стомана и пяна дочух почукването му. Пуснах го да влезе. Той седна на ръба на леглото ми.

— Какво става? — попита той.

Заплаках тихо.

— Да не би да те е наранил по някакъв начин?

— О, Боже, не, разбира се!

— А ти? Да не би ти да си го наранила?

— Да.

Баща ми поклати глава и присви устни, преди да успее да се овладее.

— Няма да те разпитвам повече за нищо. Ти си моя дъщеря. Но възнамерявам да ти кажа нещо и според мен си струва да ме изслушаш. Чарлз със сигурност е влюбен в теб и не се съмнявам, че ти си направила нещо, с което да предизвикаш любовта му…

— Моля те!

— Заведох го в стаята за гости. Видът му ми напомни за малко кученце, което е загубило стопанина си.

Обърнах се към стената. Сърцето ми се късаше.

— Защо го покани тук? За да се срещне с нас ли?

— Не.

— Той мислеше, че причината е именно тази.

— Не е.

— Добре де, добре. — Баща ми кръстоса крака и сложи ръцете си върху тях с невероятно мъжествено и бащинско излъчване. — От години насам се чудя какво ли бих направил, ако някой се помъчи да ти стори нещо. Знаеш колко те обичам. Вероятно понякога съм се държал наивно, понеже никога не съм си и помислял за това, какъв ефект ще оказваш върху околните. Отгледахме те добре…

— Татко, моля те!

Той си пое дълбоко въздух.

— Искам да ти кажа нещо за мен и за майка ти. Нещо, което със сигурност не знаеш. Просто мисли за това като за мое задължение, произлизащо от пола ми. Понякога жените могат да нараняват със страшна сила мъжете.

— Знам. — Не можех да понасям мяученето си.

— Изслушай ме. Някои жени мислят, че мъжете са невероятно трудни характери и затова трябва да вземат от тях всичко добро, до което успеят да се докопат. Само че аз не одобрявам това. Не одобрявам и начина, по който ти нараняваш мъжете. По същия начин бих реагирал и ако видя Стан да наранява някоя жена.

Поклатих безпомощно глава. Просто ми се искаше да остана сама…

— Това е семейна история. Знай, че си струва. Майка ти близо година се колеба между мен и един друг мъж. Каза, че ни обичала и двамата и не можела да вземе еднозначно решение. Не можех да се примиря с мисълта, че трябва да я деля с някого, но също така не можех и да я оставя да си тръгне. Е, след време тя заряза другия, дойде при мен и каза, че съм бил единствен… само че болката си остана и дори и сега не съм в състояние да я забравя. А оттогава минаха тринайсет години. Ако знаеш колко ми се иска да мога да бъда галантен, мил, да й простя… но въпреки това продължавам да скърцам със зъби, когато чуя името му. Животът на хора като нас не е чак толкова елементарен. Ние искаме да си мислим, че животите ни принадлежат, но не е така, Касея. Не ни принадлежат. О, Господи, ако знаеш колко ми се иска да ни принадлежаха…

Не можех да повярвам, че баща ми ми говори подобни неща. Честно казано, въобще не ми се искаше да го слушам. Майка ми и баща ми винаги са били влюбени един в друг и щяха да си останат така вовеки веков. В края на краищата аз не бях плод на някаква нестабилна и лигава емоция, нито пък продукт на нещо толкова хаотично като това, което в момента ставаше между Чарлз и мен.

За няколко секунди дори бях изгубила дар слово.

— Моля те, върви си — казах най-накрая, когато успях да си поема дъх, подсмърчайки. Баща ми си тръгна, като промърмори някакво извинение.

На следващата сутрин, след една закуска, която сякаш нямаше свършване, придружих Чарлз до гарата на Каулуун. Целунахме се едва ли не като братче и сестриче. И двамата ни болеше прекалено много, за да можем да си кажем каквото и да било. Стиснахме си ръцете за секунда, впили очи един в друг. След това Чарлз се качи на влака, а аз се обърнах и побягнах.