Грег Беър - Преместването на Марс

Върнах се през назъбения отвор, като се натъкнах на някаква остра стърчаща тръба. Внимателно, стъпка по стъпка, тръгнах по полузатрупаната пътека между седалките.

Следващото нещо, което трябваше да направя, бе да разпъна капсулата си и да я съединя с тази на Денди. Пуснах цилиндрите и маските в краката си и се прилепих към мембраната на Денди. Двете повърхности се съединиха със същия засмукващ звук, с какъвто се бяха образували и ръкавиците. Пробих с пръст общата ципа и се промъкнах при охранителя си. Медицинските роботи се бяха струпали на съседната седалка. Явно бяха привършили с работата си. Денди вдигна глава и се взря в мен с изненада. Постепенно очите му се фокусираха. Изражението по лицето му, изпълнено с болезнена благодарност, не се нуждаеше от обяснение.

Измъкнах компютъра от джоба си, за да поговоря с него. «Аварийните скафандри са разрушени. Въпреки това обаче ни остават „вторите кожи“ и маските. На около три километра сме от Преамбюл. Ще се наложи да повървим малко пеша.»

Напръскахме се един друг с отровнозелената «втора кожа» и нахлузихме маските, преди да се изкачим по останките от совалката. Тя бе разорала повърхността на планетата на разстояние от близо половин километър, преди да се спре с размазана опашка по средата на полето. По някаква случайност носът й сочеше към станцията Кайбаб, към Преамбюл. Опитах се да установя къде точно се намираме по навигационната карта на компютъра, но не успях да доловя абсолютно никакъв сигнал.

Отново измъкнах компютъра си и го тикнах под носа на Денди. «Не мога да осъществя връзка с никого. Нямаме навигация.»

Той кимна мрачно. Изкачих се на върха на една скала и използвах аварийния бинокъл, за да огледам околностите. Денди се изкачи след мен с видимо затруднение. Пукнатината в гръбначния му стълб явно правеше ходенето за него прекалено болезнено.

И двамата се взряхме в гладката ивица пясък недалеч от нас. Денди вдигна три пръста и сви наполовина единия. Явно ивицата се намираше на два и половина километра от нас. После произнесе само с устни, ясно оформяйки думите:

— Пътека… на около половин градус север-северозапад.

Той посочи блестящите парчета изстинала лава, които вече бяха ерозирали и под тях се показваше остра и назъбена повърхност. Отвратителен терен. Подметките на ботушите ни щяха да издържат на острите ръбове, но ако паднехме… Разбрахме се в каква посока ще вървим и тръгнахме. Времето течеше бавно, а ние гледахме само острите като бръснач ръбове и разперените като ветрила парчета лава, покрити с прах. Повдигахме крак, търсехме място къде да стъпим, без да се подхлъзнем и спирахме, за да си поемем въздух. След два часа стигнахме до криволичеща пътека отвъд полето от лава.

Денди ме хвана за рамото и ме поведе на север. Водеше се по звездите. След още един час ходене по пътеката, той поклати глава, спря, провери запасите от кислород и извади компютъра си, за да намери карта.

Погледнах нагоре и видях огромен метеор да блести ниско на западното небе. Не беше метеор, а голямо огнено кълбо. Точно там трябваше сега да се намира наскоро изгрелия Фобос. Потупах Денди по ръката и го накарах да погледне. Той се взря, смръщи вежди и ме изгледа с широко отворени очи.

— Какво е това? — попита без глас.

— Фобос.

— Да — той вдигна един пръст и го прекара през гърлото си.

Дани Пинчър и екипът му, техният откъсвач… «Меркурий». Земята използваше цялата си новосъздадена мощ.

Всяко нещо по реда си. Трябваше да се решат непосредствените проблеми, преди да се мисли за апокалипсис. Денди прибра компютъра в калъфа на колана си и направи движение, сякаш облизва пръста си и го държи на вятъра.

— Нататък — посочи той на североизток. — Мисля, че пътеката завива на запад и към полето от лава.

— Да вървим.

Сега избирахме пътя през още по-неравен терен. Натъквахме се на ями, дълбоки няколко метра. Внимателно слизахме надолу и се изкачвахме нагоре, като сваляхме коланите и ги увивахме около изолираните си ръце, за да се предпазим от острите като натрошеното стъкло ръбове.

— Ще влезем през аварийния изход. Бъди внимателна, защото много прилича на скала.

Очите ми горяха от сухия въздух под маската и от взирането в острите скали и терена под краката ми. Ребрата ме боляха, въпреки болкоуспокояващите наномедикаменти. Скоро щях да се нуждая от допълнителни грижи.

Усилията ме изтощаваха, а и въздухът в резервоарите започваше да мирише лошо. Рециклиращият и почистващ механизъм скоро щеше да спре да работи. Изразходихме почти докрай маските и запечатващите костюми.