Грег Беър - Преместването на Марс

Светкавично се наведох над Жак и Кири. И двамата бяха мъртви, разбира се. Втурнах се по пътеката между седалките и претърколих тялото на Денди. Очите му примигнаха и се отвориха едва-едва. Той простена. Машината-убиец го бе ударила със страхотна сила отстрани по главата, но не го бе застреляла.

Изтътрузих тялото на Денди встрани, качих го на една седалка и закопчах колана му. Главата му се олюля и той извърна поглед към мен.

— Не можем да го оставим да се намъкне в Преамбюл — простена.

— Знам — кимнах аз. След това, поддавайки се на някакъв внезапен импулс, вдигнах глава и изкрещях на пилота-мислител:

— Свали ни долу! Веднага! Разбий совалката!

Денди поклати глава.

— Няма да го направи. Кажи му да я приземи.

Скакалецът с ловкостта на професионалист бързо си проправяше път към пилотската кабина. Вече можех да различа силуета на мислителя, навел се над таблото за управление. Машината-убиец разгъна още един крайник и го заби в кутията на пилота.

— Разбий совалката, мътните те взели! — изкрещях аз. — Приземи се! Свали ни на земята, веднага!

Совалката се олюля и се завъртя около оста си. Тялото на скакалеца се тресна в багажното отделение и събори куфарите на мъртвите охранители. Жак и Кири сякаш започнаха да се изправят, възкръснали като по чудо. Кутията на Аелита профуча покрай мен и се тръсна в задната част на совалката, точно върху тялото на Жак.

Не знаех дали пилотът-мислител се е подчинил на заповедите ми, но едва ли имаше друго логично обяснение за лудите лупинги на совалката. Освен ако бяха отчаян опит на мислителя да изхвърли от тялото си скакалеца.

Само че скакалецът не можеше да бъде изхвърлен толкова лесно. Усетих как покрай мен прелетя един от насекомоподобните му крайници, черен и лъскав, но независимо от загубата му скакалецът продължи да напира напред и напред, като постоянно бодеше с израстъците си кутията на пилота-мислител. Дори през рева на претоварените двигатели на совалката, глухите удари на куфарите в багажното отделение и ужасяващите тупвания на удрящите се едно в друго човешки тела, успях да доловя металическото свистене, което съпътстваше опитите на скакалеца.

С всичката сила, която успях да събера в себе си, се притиснах в седалката. Покрай мен прелетя тялото на Жак и опръска крака ми с кръв. Едва бях успяла да си закопчая предпазния колан, когато совалката отново се люшна на една страна.

Преди да заема стандартната позиция при катастрофа във въздуха, успях да хвърля бърз поглед към пилотската кабина и видях, че корпусът на пилота-мислител е разтворен и от него хвърчат желатиноподобни капсули.

Скакалецът се бе превърнал в главното действащо лице на ужасяващ кошмар.

Ударихме се с всичка сила в повърхността.

Пищялите ми болезнено се треснаха в поличката за напитки пред мен. За някакъв неопределено дълъг период от време не усещах абсолютно нищо, след това последва друг страхотен удар. Костите ми изпращяха и загубих съзнание, но за много кратко време. Като се свестих, видях, че совалката продължава да се пързаля по повърхността, залитайки насам-натам. Дочувах свистенето на излитащия навън въздух, както и стоновете на пластмасата и метала, плъзгащи се по пясъчната повърхност. Инстинктивно стиснах очи, запуших нос и затворих уста. Почти веднага долових докосването на вакуума и почувствах как кожата на лицето ми се налива с кръв. Аварийните кислородни капсули веднага излетяха от отделенията на тавана и покриха седалките наоколо, включително и моята. Изтичащият от тях въздух бе топъл като полъх от открехнатата вратичка на печка.

Совалката спря да се пързаля, трепна веднъж като за последно и се килна под странен ъгъл към повърхността.

Бях седнала под прикритието на една аварийна капсула, завита като пашкул. Гръдният ми кош се бе превърнал в нещо като поставка за невероятно остри ножове, които ме пробождаха болезнено с всяко вдишване. Стиснах здраво зъби, за да се удържа да не изпищя. Пространството пред мен се бе свило до размера на човешка длан. Май че бях на път да изпадна в шок. Борейки се отчаяно да остана в съзнание, хвърлих бегъл поглед към тялото на Денди, който се виждаше едва-едва през полупрозрачната мембрана на капсулата. Беше се килнал на една страна. Не можех да видя защо; след това изведнъж осъзнах, че бе успял да откопчае горната част на предпазния си колан, преди да умре.

Отпред не се виждаше нищо. Отломъците блокираха цялото ми полезрение. Никъде не виждах и следа от скакалеца.