Грег Беър - Преместването на Марс

— Връщаме се в центъра — казах на Денди. — Трябва веднага да разговарям с президента.

— Какво е станало? — попита той.

— Нямаме никакво време.

Няма време, няма разстояние, няма избор.

Най-накрая бе дошло времето и на последната криза. Ясно като марсианско небе разбирах, че Земята рано или късно ще осъзнае, че няма друг избор, освен да заличи натрупаните нишки и да постави новите технологии под свой пълен контрол. Целият земен прогрес, достиженията на терапията и останалите сложни неща щяха да се разпилеят като листа по вятъра заради уплахата от нашата мощ и непредсказуемост.

След като вече се бях отделила от повърхността, отпътувайки от Лал Квила, изпратих предупредително съобщение до Ти Сандра и поставих «Преамбюл» в състояние на тревога. Ти Сандра отвърна веднага, че ще се срещне със съветниците си и с останалите членове на екипа си в Мени Хилс, за да обсъдят възможностите за действие.

— Кутията на Пандора вече е отворена и едва ли ще се намери човек, способен да я затвори — каза тя. — Каси, нищо от нещата, които сме в състояние да направим, няма да е толкова ефективно, както «Преамбюл». Кажи на Чарлз, че вероятно скоро ще му се обадя. Нека бъде подготвен.

Безкрайно изтощеното й лице стои постоянно пред очите ми, дори след всичките тези изминали години. Това бе лицето на справедливото и грижовно могъщество, поставено в условия на убийствена мъртва хватка. Споменът за това лице постоянно витае пред мен като идея фикс. То е толкова различно от лицето на онази Ти Сандра, с която се бях срещнала навремето и в която се бях влюбила…

Пилотът-мислител преведе совалката през платото Кайбаб. Двигателите на кораба бръмчаха монотонно. Двата часа, прекарани в мотаене из почти целия Марс, ми изглеждаха едва ли не безкрайни. Взирах се напрегнато през илюминатора, но не виждах абсолютно нищо; изпитвах същото чувство, каквото има майката, когато детето й е в опасност.

— Какво знаеш за Алианса на алиансите? — попитах аз Аелита Две.

— Всъщност бях най-много заинтригувана от името — отвърна мислителят. — Нямаме абсолютно никакви данни в архива за него.

Странно. Как ли бих могла да се осланям на думите на Краун Найджър? Дали и той не бе измамен като останалите? Или пък Алиансът на алиансите бе просто многолик, подкрепян от мислители земен управник, издигнал се много над нивото на изборните длъжности?

Но всъщност който и да бе действителният, ръководител на силите, обединили се срещу Марс, истината бе една: с двама неблагонадеждни играчи, които боравят (или в скоро време щяха да разполагат) с потенциално смъртоносна власт, не можеха да се водят никакви преговори. Можехме да стигнем не до война, която все пак притежаваше определени правила и определено чувство за лимит, а до елементарно, паническо зверство.

Денди Брейкър се изправи пред мен и се взря в лицето ми.

— Май наистина сме загазили, а?

— Така поне изглежда на пръв поглед.

— Това следствие на извършеното от «Кайлетет» ли е?

— Да. Не. Всъщност никой не е безгрешен. Всички има за какво да се обвиняваме.

— Нашата грешка, ако питаш мен, бе преместването на Фобос — каза Денди.

Спомних си собственото си чувство на екзалтация при внезапния обрат. Дори и сега пулсът ми се ускорява и пред очите ми изплува образът на Шон Дикинсън, изричащ «Всички сме още деца и сме подвластни на най-дълбоките си инстинкти»…

— Е, все пак ни принудиха да прибегнем до тази стъпка — отбелязах на глас аз. — Просто сега Земята може да ни има толкова доверие, колкото човек може да има към скорпион под леглото си.

Денди поклати объркано глава:

— Никога не съм виждал скорпион на живо.

По президентската мрежа пристигнаха нови закодирани съобщения. Освен «Преамбюл» имахме и други планове; просто бяхме заложили доста на Олимпийците. В момента разглеждахме възможностите да прибегнем и до въпросните други планове: индивидуална защита срещу «скакалците» станция по станция, съседни станции, защитаващи се съвместно, залагане на повече автоматизирани системи и така нататък.

Трийсет минути преди да стигна до Преамбюл, говорих с Чарлз в лабораторията. Той ме изслуша с безизразно лице, докато му описвах случилото се в Лал Квила и му излагах накратко съобщението на президента.

— Играят си с нас, както си искат — заключи накрая той. — Правителството явно ни смята едва ли не за деца. Напред-назад, напред-назад…