Грег Беър - Преместването на Марс

— Майко, толкова се радвам да те видя отново. Изглеждаш добре — казах й. — Иска ми се да можехме да поговорим.

Тя вдигна рамене и се усмихна, без да издаде звук. Стан промърмори нещо, но ушите ми сякаш бяха пълни с пяна.

— Когато всичко свърши, ще отделя няколко седмици и ще посетя мъртвите. Ще полудея, за да бъда малко с вас. Става ли?

Майка ми наклони глава и ме погледна загадъчно.

— Къде е Иля? — попитах.

— Тук — чух гласа му зад мен и се обърнах, усмихната и преливаща от радост.

Лежах на земята. За момент си помислих, че някой ме е съборил, но целенасочено се бях отпуснала и не помнех. Гърлото ужасно ме болеше и се чудех каква е причината. Ръбът на шлема беше мокър около врата и около закопчалките под брадичката. Плакала съм и съм крещяла, помислих си.

Дистанциране от чувствата. Не можех да покажа слабост като скърбя открито. Не можех да позволя на никой, дори на себе си, да разбере колко далече бях стигнала. Така че бях видяла призраци и бях изпаднала в шок, за да позволя на тялото си да се освободи от скръбта. Съзнанието участваше в едно представление, докато, без аз да разбера, изчистваше вредните емоции.

От два часа бях на повърхността. Чувствах се различна. Не по-добре, но различна. Прекосих пустошта и влязох през шлюза, като използвах личния си ключ, който отваряше всички врати на Кайбаб. Шлюзът се затвори зад мен.

Изчистих праха от костюма, взех набързо душ в стаята си и се облякох за сутрешните срещи.

Връщах се на работа. Нямаше по-мъдро същество от мен.

Но моето време изтичаше.

Ти Сандра и антуражът й, включително Лий и четирима от най-добрите служители на Пойнт Уан, зачислени към водещия център, се върнаха в Мени Хилс на следващия ден. Разделихме се с топли прегръдки в кабинета до главната лаборатория.

— Мразя, когато сме така изцедени — каза тя, докато ме държеше за ръка.

Както винаги напоследък бяхме оградени от помощници и гардове. По-голямо уединение не ни се позволяваше.

— За мен си като сестра, Каси. Обещай ми, че ще оцелеем и ще се оттеглим, за да управляваме собствената си станция. Ще бъдеш мой синдик, а аз ще ръководя чаена ферма. Ще бъдем почетни марсианци.

— Обещавам.

Прегърнахме се, Ти Сандра пое дълбоко въздух и каза:

— Насрочена е среща с «Кайлетет», която аз ще пропусна. Аелита има разписанието. Ще трябва да пътуваш довечера със совалка до Лал Квила.

— Краун Найджър ли? — попитах със свит стомах.

— Казва, че е нещо спешно. Чувам, че работите на «Кайлетет» не вървят. Наказанието ни вече дава плодове. Ти го познаваш по-добре.

— Той е безпощаден звяр.

— Продължавай да се държиш — поръча ми Ти Сандра. — Ще ме проклинаш след това, скъпа.

Оставих Аелита и главните си помощници да отделят по-маловажните събития, които можеха да бъдат отложени, в това число и доклада за временното състояние на нещата на Уокслър и Олимпийците.

Въпреки изолацията на «Кайлетет» от правителството и другите дисидентски ОМ, той все още държеше някои козове за бъдещето на Републиката. Въпреки голямото недоволство, Краун Найджър бе успял да запази положението си на главен синдик.

Районните губернатори бяха поискали репарации за щетите, ако не от Земята, то поне от правителството, което не разполагаше с допълнителен бюджет. «Кайлетет» бе предложил канал за осигуряване на средства от симпатизиращи източници на Земята. Досега отказвахме да обсъждаме този въпрос. Натискът върху нас обаче се увеличаваше и Ти Сандра беше намекнала, че може отново да се наложи да сключим сделка с Краун Найджър без излишно да му се доверяваме.

Аз исках да му задам някои въпроси лично от мое име.

Лал Квила, Червеният форт, беше разположен на юг от долината в независим район, притежаван от най-малкото мюсюлманско ОМ «Ал Медин» и до него се стигаше след тричасов полет. Преди петдесет години бил курорт, но неразумната експлоатация на ресурсите вода и пари довела до превръщането му в светиня на «Новите ислямисти». Казваха, че е красиво място с постройки на повърхността и каменни изображения под многопластово налягане и радиационни щитове.

Денди Брейкър и двама по-млади гардове, Кири Майснер и Жак Доне, придружаваха мен и умаленото копие на Аелита.

Пътуването със совалка през долината беше, както винаги, впечатляващо. На шест километра под нас бурите в дълбоките пропасти на Капри образуваха реки от розов и оранжев прах. Еос Кеъс плуваше сред кристални облаци, носени от южните ветрове. Нямах време обаче да се наслаждавам на природата. Аелита ми предоставяше последната информация за финансовото състояние на «Кайлетет», за заемите от банките на Тройката на Луната и дори за личните сметки на Краун Найджър.