Грег Беър - Преместването на Марс

— Всичко остава така — кимнах. — Няма нужда да разваляме нищо. Но това няма да е основната ни цел.

— Ами ареологичните доклади? — попита Леандър. — Ами всички други проекти, които започнахме?

— Няма да ги закриваме. Те са полезни като общи знания.

— Ами ние? — попита Чарлз и посочи колегите си.

— Следете Айс Пит — отговорих. — Мисля, че Лий трябва да работи с вас.

— Тогава ставаме обикновени шпиони — заяви Чарлз.

Гледахме едно място, отдалечено на стотици милиони километри, където мъже, жени и роботи целенасочено се движеха сред своята тайнственост. На Луната една жена в черно защитно облекло, плътно прилепнало към тялото й и грапаво като слонска кожа, най-вероятно използвано за защита от радиация и студ, приближи точката ни за наблюдение. Образът й изведнъж се изкриви и размаза, защото стоеше прекалено близо до наблюдателната оптика, която Олимпийците бяха създали.

— Колко знаят те? — попитах.

— Много — отговори Чарлз. — В противен случай нямаше да са там.

— Какво могат да направят, ако овладеят качествата на Айс Пит?

— Всичко, което и ние можем. Освен ако не са направили повече от нас. В такъв случай ще могат повече.

Разхождах се сама през една равна, песъчлива и необитаема местност на половин километър от станцията. По това време трябваше да спя, но вече беше почти сутрин, а главата ми бучеше от толкова много проблеми. Не исках отново да заспивам по принуда, защото напоследък го правех прекалено често.

Бях облякла защитен костюм под налягане и се бях измъкнала навън през наскоро завършен коридор за поддръжка, по който минаваха само строителни роботи. Стъпвах по твърдата каменна повърхност в единствената зона, където не се виждаха отвратителните лъскави парчета лава и леко подритвах с ботуш оранжевото и кафявото покритие на планетата. Беше студено, около минус осемдесет градуса на ширината на Кайбаб, но костюмът създаваше добра изолация, а аз не давах пукната пара за евентуалната опасност.

Бяхме планирали да преместим цялата планета и да променим живота на всички на Марс, само за да избегнем сблъсък със Земята. Мъчех се да си представя пътуването към новата планета, отдалечена на хиляди светлинни години, която всъщност не съществуваше, и с цялата сложност на подобрението, дълбоко в себе си знаех, че това сигурно е било сън, и при това лош сън.

Присвих очи към западния хоризонт. Скоро щеше да изгрее Фобос, а малко след него и Деймос. Седнах на твърдата повърхност, сведох глава и се загледах в пръстта между краката си.

Касея, Каси, жената, дъщерята и съпругата вече не съществуваха. Корените ми бяха прерязвани толкова много пъти. Не можех просто да заровя ръка в пръстта и да извлека ново съзнание и нова същност за себе си, защото самият Марс не беше наш, не беше мой. Бяхме дошли от много далечни места. Бяхме нашественици, заровени под повърхността. Марс принадлежеше на безжизнения свят.

В душата ми нямаше нито чувства, нито ентусиазъм. Ръцете ми трепереха. Исках да се успокоя, но не можех. Не ми беше студено. После се затресоха краката ми и пръстите им се сгърчиха в ботушите. Системата в костюма попита:

— Добре ли сте?

— Не — успях да кажа.

— Костюмът не осигурява спешна медицинска помощ, но ще изпрати сигнал за тревога, ако високо кажете «да» или завъртите дясната си ръка свита в юмрук.

— Не.

— Този въпрос ще бъде повторен след две минути, ако симптомите ви не се подобрят.

— Не.

Погледнах нагоре. Върху пясъка и камъните имаше хора без костюми, които любопитно ме наблюдаваха.

Майка ми се приближи и коленичи пред мен. След нея дойдоха Ориана от Земята и брат ми Стан. Той носеше малкия си син. Ориана гледаше безизразно, но аз усетих възмущението й. Ако Фобос беше паднал на Земята, тя щеше да загине. Това беше точното и непосредствено представяне на огромната ми вина.

Имам проблем, мислех си, изпадам в нервна криза.

Майка докосна ръката ми, но аз не усетих нищо. Стан пристъпи напред и пусна сина си. Той стъпи на повърхността. Момчето се учеше да ходи и залиташе от крак на крак. На Марс децата прохождаха по-рано. Чувах гласа на Стан, но не разбирах какво казва. Тонът му беше успокоителен. След като няколко минути гледах призраците на живи и мъртви, станах, изтупах праха от костюма си и бавно се обърнах, за да разгледам Кайбаб.

— Не всичко е свършено — заявих на глас. — Не мога да си позволя този лукс. Трябва да издържа.

Стан кимна, а майка ми направи тъжна и състрадателна физиономия. Държаха се като мимове, които преиграват.