Грег Беър - Преместването на Марс

Облегнах главата си назад. Сега вече можех да издържа на болката, тъй като шокът, в който бях изпаднала, като че ли малко бе притъпил сетивата ми. Чувствах как се обливам в студена пот. Край на битката. Земята печели.

С известно раздразнение усетих как малките роботчета от аварийния отсек обвиват пипалата си около китката ми. Дребните животоспасяващи машинки на совалката някак си бяха успели да се измъкнат, за да проверят как са хората. Опитах се да издърпам китката си. Пипалата затегнаха хватката си. Усетих, че във вената ми навлиза тънка наноигла с някакво лекарство. Сребърно-бакъреният робот, който бе по-малък и от мишка, се покатери до врата ми и покри устата и носа ми с някаква купа. Опитах се да тръсна глава и да се освободя, но не успях. Почувствах как дробовете ми се пълнят със сладък газ. Полека-лека болката ми изчезна. Студът, който доскоро проникваше във всички клетки на тялото ми, понамаля. Усетих да ме обзема спокойствие и странна апатия.

Малката машина увисна пред брадичката ми и прожектира следното съобщение: «Не сте лошо ранена. Имате три пукнати ребра и повредени тъпанчета. Хирургическите единици ще премахнат ребрата ви и ще ги заменят с нанопротези. В момента върви и поправянето на тъпанчетата ви. Около час няма да бъдете в състояние да чувате абсолютно нищо».

В действителност усещах как малките машинки се трудят около врата ми и около гърдите ми.

— Добре де — казах на глас. Наистина не чух нищо.

«Целостта на совалката е нарушена и въздухът е излетял навън — продължаваше роботът. — На спасителните ни сигнали не се отзовава никаква спасителна експедиция. Пилотът-мислител е повреден, дори по всяка вероятност унищожен. Какви ще бъдат вашите инструкции?»

Опитах се отново да погледна към Денди. Мъглата, покриваща материята на спасителната капсула, малко се бе поизбистрила, затова успях да го видя. Продължаваше да седи килнат на една страна.

— Денди жив ли е? — попитах робота аз.

«Един от пътниците, седнали на седалките, е жив, но е изпаднал в безсъзнание. Скоро ще се свести. Има незначително пукване на гръбначния стълб и леко мозъчно сътресение. Останалите двама пътници са мъртви. Ние не сме квалифицирани да помагаме на мъртви пътници.»

— Ами Аелита?

«Състоянието на резервното копие от мислителя „Аелита“ не е известно.»

Денди помръдна глава и вдигна ръката си, за да избърше повърхността на материята на капсулата си. Блуждаещият му поглед се спря върху мен. От ушите му стърчаха нанопипалата на някой от роботите.

— Добре ли си? — произнесе той по доста странен начин и ми махна със свободната си ръка.

— Е, поне съм жива — отвърнах.

— Можеш ли да се движиш? — Той размърда ръка насам-натам.

Свих рамене в смисъл «Не знам».

Едвам долових някаква част от следващото му съобщение: «…движи се с мен… да се махаме…». Само че, както изглеждаше, не можеше да се справи с предпазния си колан, понеже явно пръстите не го слушаха. Той поклати глава зашеметено.

Май щеше да ми се наложи да спасявам охраната си.

На теория горе-долу знаех как действат спасителните капсули. Би трябвало да могат да се разгъват и да се местят заедно с мен, като по този начин ме предпазват от почти вакуума, който на Марс се наричаше «атмосфера». Разкопчах колана си и се изправих. Усещах как ръбовете на счупените ми ребра скърцат, когато се триеха едно в друго.

Кокпитът на совалката бе откъснат от корпуса, а носът й гледаше към откритото небе. Част от задната повърхност на кокпита, откъсната от скакалеца и отхвърлена встрани при катастрофата, стърчеше под някакъв идиотски ъгъл. Един малък капак на аварийния панел бе обозначен със символа за опасност. Като се придвижих напред под прикритието на капсулата, избърсах влагата, покрила мембраната отвътре, и се помъчих да открия с поглед скакалеца.

Нито следа от него. По всяка вероятност бе отхвърлен някъде настрани при сблъсъка или пък бе размазан на парчета, заедно с пилота-мислител и с кокпита.

Натиснах мембраната на спасителната капсула по-силно. Със свистящ звук тя се разпъна и оформи ръкавици около ръцете ми. Капакът на аварийния панел се отвори, след като го докоснах. Направо пропаднах вътре, полусляпа и абсолютно глуха. Пипнешком успях да открия две маски с прикрепени към тях цилиндрични резервоари за въздух.

Настръхнала в очакване скакалецът всеки момент да се появи зад гърба ми или пред мен, едвам успях да се измъкна от совалката и бавно затътрих капсулата си към едно възвишение недалеч от мен. Вгледах се в каменистата и отвратителна повърхност през полупрозрачната мембрана. Всичко наоколо бе покрито с остри като кама скали и с туфи пясък. Намирахме се на около два-три километра от западната граница на станцията. Имахме достатъчно въздух, за да оцелеем около пет часа на открито.