Грег Беър - Преместването на Марс

Хергешаймер ме погледна, преглътна и кимна, сякаш за да покаже, че има решение.

— Чарлз? — попита Леандър.

— Мислителят сега прави поправките и превода. След пет минути отново ще се местим.

Някъде във вътрешността на Фобос нещо помръдна с дълбока въздишка, която беше чудовищна, защото звучеше съвсем истински. Изолираните стени на станцията започнаха да вибрират. Всички, освен Чарлз, се огледаха неспокойно.

— Това сме го чували и преди, но не толкова силно — обясни Леандър. — Напоследък местихме много луната и се получава различен приливен стрес.

— Ще има и още — каза Камерън.

— Не трябва да имаме проблеми — увери ни Леандър. — Стресът е незначителен, но звукът е впечатляващ.

Камерън се приближи към мен.

— Има една зала за пряк изглед. Миньорите трябва да са я монтирали преди нанасянето на последните поправки върху картата. Изпратих един робот да я почисти и да провери дали се отварят външните щитове. Доктор Хергешаймер ще има нужда от мен чак след като пристигнем, защото сега всичко е автоматизирано. Искам да видя преместването и предпочитам да не съм сама. Те имат ли нужда сега от вас?

Чарлз не обръщаше внимание на нищо около себе си, но аз не исках да се отделям от него.

— Върви — казах й. — Аз ще остана тук.

Камерън ме изгледа притеснено и настойчиво, върна се назад, завъртя се грациозно и тръгна по тунела, който извеждаше на повърхността.

— Млада е — усмихна се Хергешаймер. — Аз вече почти не поглеждам през оптичен телескоп, защото очите ми не виждат и няма смисъл да пробвам.

— Аз нямам нищо против да погледна — обади се Леандър. — След като приключим с преместването, всички ще хвърлим по един поглед.

Все още не можех да приема мисълта за необхватността на космоса около нас, за стотиците хиляди звезди, облаците, газа и праха.

Няма разстояния. Разстояние не съществува, освен като стойност на дескрипторните показатели.

— Добре ли си? — попита ме Леандър и аз поклатих глава.

Бузите ми бяха мокри и към краката ми бавно капеха кръгли блестящи сълзи, притеглени от слабата гравитация на Фобос.

— Тъжна ли си? — попита Чарлз и ме погледна.

Лицето му беше изключително спокойно, даже неестествено отпуснато и незаинтересовано. Осъзнах, че въпросът на Леандър го е изтръгнал от дълбока концентрация.

— Не — отговорих. — Усещам мащабността и се чувствам изгубена в нея. Не знам към какво вече бих изпитвала страхопочитание.

Чарлз се извърна и видях, че погледът му се рее невиждащо.

— Ако направим грешка, всички ще се чувстваме така — заяви той. — Откъсване на съдбата.

Отново тази фраза, която толкова често отричаха. Погледнах Леандър и грубо го смушках с пръст в гърдите.

— Чувала съм това и преди. Вие казахте, че нищо не означава — прошепнах.

— Чарлз каза така — вдигна рамене той. — Когато е с мислителя говори странни неща.

— Знаеш ли какво има предвид?

— Преди години си мислех, че знам — горчиво въздъхна Леандър и поклати глава.

— Е?

— Причинихме откъсване на съдбата, за да премахнем логическите противоречия. А също и за да обясним защо не можем да пътуваме във времето, с изключение на мигновено пътуване в пространството, което влияе на положението ни във времето. Изглеждаше много класическо и наивно, но все пак… Беше много просто.

— Кое беше просто?

— С подобрението трябва да разбираш какви са проблемите.

— Логично е в една причинна вселена пътуването със скорост, надвишаваща тази на фотона, да е трудно.

— От повече от един век никой не взема под внимание причинната вселена — обясни Леандър. — Дискрипторната теория поставя всичко на друга причинна основа, при която причината и следствието са ограничени от законите, които управляват взаимодействието на показателите.

Бях разбрала само, че външните явления и цялата природа са просто зависима променлива, резултат от функциите на дескрипторните показатели. Бях се объркала от математически абстракции и трябваше да проследя всичко отначало.

— Има ли логически противоречия или не?

— Законите за функциите на показателите са единствената логика. Нямаме нужда от откъсване на съдбата.

— То какво беше? — поисках още обяснения.

— Никога не открихме. Не знам защо го споменава.

— Какво беше то? — настоявах аз.

— Подобие на старата хипотеза за многото светове — отговори Леандър. — Смятахме, че ако преместим мигновено някаква маса до точка, непосредствено отвън до нейната информационна сфера, ще пресъздадем масата в някоя друга вселена. Но нямаше доказателства, че други вселени съществуват.