Грег Беър - Преместването на Марс

Когато се върнах в контролната зала, видях, че Чарлз се е развързал от седалката и прави бавно упражнения, подпрял ръце на едната стена и опрял крак на другата. Оптичните кабели на главата му бяха свалени. Той се обърна към мен и заяви:

— Това наистина няма да се повтори.

— Галена не е добре. Как можем да й помогнем?

— Лоша информация — обясни Чарлз и до болка се разтегна. — Лош път. — Той се понесе свободно и бавно се приземи на пода със сгънати колене. — Приела е външна информация, без предварителна подготовка. Ние я видяхме през отразителите, които ни разкриваха само част от нея. Галена ще трябва да я преосмисли.

— Как може да бъде наранена от това, което е видяла?

— Приемаме някои неща за истина и когато имаме визуално доказателство, че не е така, се разстройваме.

— Хергешаймер казва, че тя въобще не реагира.

— Ще трябва да намери пътя обратно.

— Все още не разбирам.

— Накарал съм преводача да изработи човешката реакция на онова, което е станало отвън, пресъздадено отново от мислителя. Може би това ще ни помогне. Ако всичко беше продължило повече от няколко секунди, щяхме да престанем да съществуваме.

— Не можем да преместим Марс — казах, — защото няма да поема такава отговорност.

— Това няма да се повтори. Мислителят беше лошо разстроен и втори път няма да анализира тези истини.

Гневът и безсилието ми нарастваха.

— Няма да изпратя народа си на такова място. Не знам какви са тези глупости за истините, но на този проклет мислител не може да се разчита. Ами ако реши да направи нещо още по-опасно и неразбираемо? Той експеримент ли си правеше с нас?

— Не. Откри нещо, което не беше забелязвал дотогава. Това беше съществен пробив, защото дава отговор на много въпроси.

— Да ни изстреля в алтернативна вселена!

— Няма такава вселена — възрази Чарлз. — Ние сме в нашата собствена, но с променени закони в нея.

— Какво означава това?

Вече дишах на пресекулки и несъзнателно свивах и отпусках юмруци. Скрих ръце зад гърба си и стиснах зъби, докато челюстта ме заболя.

— Мислителят откри нова категория показатели и откъсна един. Тази категория явно кореспондира на всички други показатели от по-голяма скала. Това е целостта. Откъсването на съдбата. Променихме начина, по който вселената възприема и изгражда себе си.

— Това е глупаво — казах.

— И аз все още не разбирам всичко, но не го отричам.

— Какво стана със старата вселена? — продължавах да разпитвам.

— Новата вселена не можеше да съществува, защото в нея нямаше цялост. Законите си противоречаха и създадоха безсмислена действителност. Всичко се върна към предишните закони и ние също се върнахме.

— Цялата вселена ли? — седнах до него и свих колене към тялото си. — Не мога да го възприема и да го осмисля, Чарлз.

— Мисля, че след няколко часа Галена ще се оправи — успокои ме той. — Съзнанието й ще отхвърли видяното и тя ще се върне към предишното си състояние.

— Какво ще стане, ако отново докоснем показателя?

— Няма. Ако се случи, пак ще се създаде неразбираема вселена, която ще се превърне в старата. Засега за нас този проблем е нерешим. Законите в нашата вселена са създадени след многобройни комбинации и провали. Това е еволюцията. Ще трябва да се научим как да създаваме закони, които да си взаимодействат и да имат смисъл. Може да стане и след векове. Все още нямаме никакво понятие как от хаоса се създава нова вселена.

— Можем ли някой ден да го направим?

— Може би.

Начинът, по който ме гледаше и говореше — с нежелание и страх да не ме нарани или разочарова, — ме накара да се чувствам още по-неспокойна, дори и ако това не беше възможно сега. Бях ужасно уплашена от момента, когато си дадох сметка, че не нося отговорност само за личното си съществуване. Мислех си какво ли щеше да стане, ако бяхме загинали, преди законите да се възстановят. Изведнъж Чарлз ми се стори неописуемо екзотичен, не просто човешко същество, а интелектуално чудовище.

— Можем ли вече да се връщаме? — попитах.

— След няколко минути отново ще се свържа. Преводачът трябва да е свършил, а мислителят да се е настроил. Съжалявам за това, Касея.

Погледнах го замислено и кожата ми настръхна.

— Защо винаги трябва да ми се извиняваш, Чарлз?

— Защото не спирам да ти създавам все по-големи проблеми. А искам просто да те улесня, да се грижа…

— За Бога, Чарлз!

Разкопчах се и се опитах да се отскубна от него, но той се протегна, бърз като котка, сграбчи глезена ми и грубо ме дръпна. Ударих се в пода, но Чарлз ме беше предпазил от силен удар с глава в тавана. С нарастващ ужас, от който се срамувах, се откопчих от него. Той премигна неразбиращо и присви очи. После седна на стола и прикрепи оптичните кабели към главата си. Вече имаше опит и не се нуждаеше от помощта ми.