Грег Беър - Преместването на Марс

Репортерката премигна и кимна.

— Краун Найджър никак не е глупав. Какво се опитва да направи той според вас?

— Не мога да си губя времето в догадки — отсякох. Хвърлих поглед към служителя от РИО и той набързо прекрати интервюто.

В малките станции като Миспек Муър нямаше метро. В едно раздрънкано такси, докато пътувахме през древните тунели и изпълнения с тежката миризма на мая въздух, служителят от РИО ме погледна предпазливо и попита:

— Според вас какво можем да очакваме в бъдеще?

— Краун Найджър се опитва да провали изборите — поклатих глава мрачно.

— Има ли още нещо, което РИО би трябвало да знае?

— Не и засега отвърнах аз. Облегнах се назад на твърдата и неудобна седалка и почувствах как «подобрението» в главата ми потръпва. Спомените за брифингите с Олимпийците се смесиха с новото ми мислене. Извиках на екрана на компютъра си някои от документите, които Чарлз ми бе прехвърлил. Символите проблясваха в червено, зелено и пурпурно, сортираха се светкавично в паметта на «подобрението» и след това започваха да ми изглеждат като част от собственото ми мислене. Независимо от удобството, този начин на възприятие не ми се нравеше все още беше незадоволително да притежаваш подобен суперинтелигентен експерт, прикачен едновременно както в съзнанието, така и в подсъзнанието ти.

Уравненията (които все още не бях проумяла напълно, понеже явно нишките на «подобрението» не бяха проникнали чак толкова надълбоко) продължаваха да сочат към някакви неясни несъответствия. Притворих очи, опитвайки се да прогоня тези различия и да се концентрирам върху Краун Найджър. Но уравненията не изчезваха.

Имаше още нещо.

Поклатих глава и изругах полугласно.

— Добре ли сте? — попита загрижено служителят от РИО.

— Да, просто се замислих. — Това беше най-добрият отговор, на който бях способна в момента.

От последната ни среща Даян Джохара бе сложила няколко килограма, а изражението й беше по-благо и по-мъдро, но въпреки всичко си бе същата Даян и ние се прегърнахме така, сякаш все още бяхме състудентки и съквартирантки, Джоузеф и Иля непохватно си стиснаха ръце и като всички мъже при запознанство взаимно се преценяваха. Апартаментът имаше три стаи и хигиенна ниша и дори и по стандартите на Миспек Муър беше бедно обзаведен, но бе уютно и спретнато украсен с кувертюри от семейството на Даян и ярки красиви картини от семейството на Джоузеф.

Даян беше облечена в дълга кадифена черна рокля и на главата си имаше тесен шал. Мъжете и жените, последователи на Нов реформаторски юдаизъм трябваше да крият главите си от погледа на Бога. Косата и бе навита на кок от едната страна и според мен така изглеждаше много привлекателна и достолепна. Тя беше открила истинската си красота.

Толкова бях щастлива, че я виждам и мога да избягам от болезнено препускащите си мисли, че ми се искаше да заплача от облекчение. И наистина заплаках, развълнувана от подновеното приятелство. Джоузеф ни въведе в средната стая — кръгло помещение, широко около седем метра, с каменни стени, опасани с червени и черни ивици над изолацията. Иля веднага позна минерала и с Джоузеф си намериха тема на разговор — отлагането на окислено желязо в ранния период на Марс, промените в кислородоотделящите организми в древното Стъклено море и химичните отлагания след тяхното измиране.

Радвах се, че Иля и Джоузеф бяха намерили общи теми на разговор, за да не скучаят. Ние с Даян имахме много да наваксваме. Прекарахме приятно вечерта и седнахме да вечеряме. Очакваше ме приятна изненада, защото след повърхностните миризми и принизени очаквания, храната, приготвена от Даян и Джоузеф беше прекрасна. Поднесоха ни най-вкусната салата, която от месеци бях опитвала, от пресни зеленчуци и първокласен протеинов кейк, подправен с къри и намазан с пресен доматен сок. Ядохме, докато усетихме, че повече не можем, но след кратък размисъл си взехме още по няколко хапки.

— Тук си имаме собствена ферма — обясни Джоузеф.

Когато погледнеше Даян, лицето му заспиваше от възторг. Май не бях виждала толкова влюбена двойка.

— Семейството на Джоузеф пък си има ферма от трийсет години — каза Даян и се усмихна на съпруга си.

Докато ги гледах и слушах, почувствах странна болка. Чувствата ми към Иля бяха дълбоки и ни беше добре заедно. По необходимост бяхме намерили начин да бъдем разделени, без да съсипваме връзката си. Съмнявам се, че Даян и Джоузеф са били разделени повече от няколко часа през целия си брак. Те бяха прекрасни.