Грег Беър - Преместването на Марс

Докато Иля и Даян разговаряха след вечеря, ние с Джоузеф изчистихме съдовете. В техния апартамент нямаше иконом и роботи, защото живееха на принципа на простотата и разчитаха на собствените си умения. Джоузеф зададе няколко любезни въпроса за новото правителство. Отговорих му без затруднение, защото отдавна бях свикнала с тях. После той се намръщи, остави последната чиния и се обърна към мен.

— Искам да ти кажа нещо. Даян не смяташе, че е важно, за да те занимавам, но аз имам друго чувство.

— О!

От различни места имаше запитвания дали териториите на «Щайнберг-Лешке» могат да бъдат използвани за добив на минерали и за поставяне на дистанционни анализатори.

Това необичайно ли е? — попитах.

— Не… но не виждам смисъл.

— Защо?

— Всички искания са за земя, картотекирана преди двайсет години в Изследване на общите ресурси. Нови изследвания сега не са нужни.

Всеки на Марс виждаше крадци под леглото си. В канцеларията на президента пристигаха повече от сто предупреждения всяка седмица. Можех да го приема, ако единственият недостатък на Джоузеф беше прекаленото му безпокойство за Републиката. Любезно го насърчих да продължи.

Проследих исканията. Всички са от бивши владения на «Кайлетет» и такива, с които «Кайлетет» е имал договори.

— Бивши ОМ ли?

— Всички са се включили в Републиката. Никой от тях не е свързан пряко с «Кайлетет»… но… всички са… непряко.

— Това е интересно — казах, въпреки че ми се струваше абсолютно нормално.

«Кайлетет» сигурно не желаеше да привлича вниманието на правителството, което не подкрепяше, за да не получава отказ от ядосани районни губернатори.

— Поразпитах тук-там — продължи Джоузеф, докато затваряше съдомиялната и я включваше на първи цикъл. — Оказа се, че девет от всички десет района, с които «Щайнберг-Лешке» има контакти, са получили такива предложения. Това е половината Марс. Хиляди места.

— Защо толкова много? — попитах, а вниманието ми се изостри.

Смятам, че те искат да открият залежи и преди изборите да предявят претенции към тях. Страхуват се, че след това законите ще бъдат променени. Но аз съм учуден, защото на практика такава площ не може да се експлоатира.

— За принципа на барутния дим ли става дума?

Имах предвид стария подход да предявяваш претенции към много парцели с надеждата, че ще ти дадат един или два богати на залежи. Дори и «Ерзул» беше пробвал тази тактика. Миньорството не беше леко начинание.

— Защо в толкова много безлюдни или изчерпани райони? Дали те знаят нещо за ареологията, което и правителството трябва да знае? Или пък моята фамилия?

Усмихнах се и поклатих глава.

— Ще проверя — обещах.

— Моля да ме извиниш, че говоря по работа, но винаги се вслушвам във вътрешния си глас.

— Някога бъркал ли си?

— О, често — засмя се той. — Аз се вслушвам в него, но не винаги правя това, което той ми казва.

Отидохме при Иля и Даян в малката дневна. Бях им благодарна, че разговорът беше ту за политика, ту за работа, но беше вежлив и те не проявяваха излишно любопитство. Наистина вече ми омръзваше да съм обществена фигура и копнеех за спокойствие. Иля разбра това и бързо измести разговора към темите за храната и фермерството. Даян ме наблюдаваше, когато Джоузеф се хвана да описва плановете на Миспек Муър за разширение. Казах, че ще отида до тоалетната, за да остана за малко сама и да помисля. Осъзнавах, че щеше да дойде време, когато още повече щях да ненавиждам ролята си на обществена фигура, в чието ухо някой винаги подшушваше нещо, чийто живот беше постоянно под наблюдение по «ЛитВид». Нямаше да мога да прекарвам със съпруга си време, равно дори само на половин брак.

По негласно споразумение с Иля бяхме отложили раждането на деца и знаех, че ако се присъединя към Ти Сандра и ние спечелехме, децата и истинският живот нямаше да ги има години наред.

Мислех си за любезния и откровен Джоузеф и за тревогите му за издълбаването на целия Марс, за хилядите потресаващи или глупави предупреждения, за безкрайните отговорности на тези, които представляваха народа. Те трябваше да вземат мъдри решения, а ако сгрешаха, което все някога щеше да стане, пак трябваше да се стремят към доброто, което не винаги можеше ясно да се дефинира и не винаги щеше да има подкрепата на управляваните. Мислех си за смазващата политическа машина и започвах да се самосъжалявам.

Но бързо ми мина и след като наплисках лицето си, се върнах в дневната. Иля, който разбираше скритите ми мисли и чувства, потупа възглавничките на дивана до себе си и ме прегърна, когато седнах.