Грег Беър - Преместването на Марс

След това начинът, по който виждах света около себе си, започна да се променя.

Старите ми приятели, съветници и колеги започнаха да се завръщат в живота ми и да оставят свежи белези. Не бях виждала Даян Джохара цели три години, но компютърът ми бе получил съобщение от нея, докато бях в офиса на Прибилов. Свързах се с Даян по сателитната връзка, докато почиствах стаята си в Шинктаун, която бях наела.

Щях да мина покрай родната станция на Даян, МиСпек Муър, по време на една конституционална предизборна кампания. Там щеше да ме чака и Иля. След като се срещнехме с репортерите на «ЛитВид» щяхме да имаме половин ден и цяла вечер свободни. Двете с Даян се уговорихме да се видим на вечеря.

— Толкова е хубаво човек да те чуе отново! — възкликна тя. — Така се надявах, че ще ми се обадиш. Касея, какво направи ти!

— Е, не е чак толкова зле за човек, който и без това разсъждава твърде много…

Даян се засмя.

— Но за студент-радикал, който навремето се е борил срещу централистите?

— Да не би да си променила позициите си, Даян?

— Касея, толкова съм високопоставена сега. В момента работя в конституционния комитет на Маринър. Да не сме станали централисти? Възможно ли е това?

— Добре, тогава ще използваме друг термин.

— А, освен това съм и омъжена. И то по-различно от това, просто да си обвързан пред закона… Наистина. Преместих се в «Щайнберг-Лешке». Промених религията си — вече съм новореформаторска юдейка. Ще те запозная с Джоузеф. Той е невероятен.

— Предполагам, че и ти ще харесаш Иля. Нещата наистина се промениха, Даян.

Уговорихме се за последен път и прекъснахме връзката. Отпуснах се в единствения стол в стаята, поставих стегнатите чанти с багаж в краката си и се замислих за природата на времето. Не бях чак толкова възрастна — бях само на петнайсет години, — но ако приемех, че времето е верига от запомнени моменти, направо бях стара.

Главата ми се изпълни с мисли за времето като движение, като арбитър на промените, като преносител и разпространител на информацията; «Времето е това, което остава, след като нищо не се случва»; «Времето е разстоянието между тогава и сега»; времето съществуваше в някаква мъгла, създадена от многоцветни уравнения, отстъпчиво, несъществуващо за частиците без маса; за тях то беше вечност, а вселената представляваше гладко и право пространство като лист хартия…

Постепенно осъзнах, че това са белезите, че «подобрението» започва да се интегрира в мозъка ми, като организира области на споделена информация и възможности за осмисляне вътре в самото ми съзнание. Процесът беше безопасен — милиарди хора на Земята и няколко хиляди тук, на Марс (а някои, като Ориана например, бяха постъпили така по десетина пъти), се бяха подложили на подобни операции. Само че за мен усещания от този род бяха абсолютно непознати. Чувствах се едновременно хипнотизирана и спокойна.

Прекарах около час в онази мрачна шинктаунска стая, седнала в стола, усещайки лекото му движение насам-натам и гравитацията, осъзнавайки как натискът, оказан върху една стена, поражда аналогичен по сила и обратен по посока натиск от страна на самата стена. Преминах през мисли за ъгловата инерция като аналог на правата линейна инерция, размислих за това как се държи колело, подложено на сила, перпендикулярна на осите му, когато се върти и когато не се върти. Разбих на части всички системи и проследих как промените в тях се отразяват на системата като цяло.

Впила поглед в метаболичния килим, проследих във въображението си пътя на фотон, преминаващ през прозрачна нишка и го видях как постепенно забавя движението си. Видях всички възможни пътища на фотона през една евентуална пътека, минимум действие, възможно най-краткия път.

Цялата стая, мижава и бедно обзаведена, се превърна в непрогледна мъгла от сили, които запленяваха въображението по същия начин, по който въздейства и една зала, пълна с хора, събрали се на празненство. Зад външността на физическите взаимодействия (всичко, което някога бих могла да видя, докосна, помириша или по някакъв начин да бъда уведомена за него от сетивата си) лежеше странна многолика пустота, доста по-богата и по-особена от материята и енергията. В основата й се намирах аз, подобна на някакво леко петънце боя, поставено просто за да се забелязва… Въпреки това обаче виждах.

С усилие на волята успях да се измъкна от унеса си, изправих се, сграбчих куфара и заповядах на вратата да се отвори. Докато марширувах по коридора надолу, се опитах по някакъв начин да издигна бент пред това наводнение от вътрешни образи.