Грег Беър - Преместването на Марс

В крайна сметка може би тяхното време беше отминало.

Получих съобщение от Чарлз.

Скъпа Касея, поздравявам те с влизането ти в голямата наука. Колко мило, че си се ориентирала към вкаменелости. На теб и на Иля желая всичко най-хубаво. Аз се възхищавам от работата му, но това вече…

Има толкова много случайни открития.

Не получих второ съобщение след краткия и любезен отговор. Прекалено бях заета, за да мисля за това. В новия си живот намирах много повече удовлетворение отпреди, а главна роля в него играеше Иля, който съвсем разумно се справяше с нашето положение на знаменитости. Самият той не можеше да бъде впечатлен от онова, което направи.

Отговаряше първо на учениците, а после на учените. Помагах му да съчини писмата.

До госпожица Ан Канми

Подготвителен технически институт «Дарвин»

Дарвин, Австралия

Скъпа Ан, спомням си колко се развълнувахме, когато намерихме откъснатата циста и видяхме, че оживява. Но и двамата с Касея знаехме, че предстои още много работа, която ние не можем да свършим.

Амбицията ти да дойдеш да работиш върху цистите на Марс е прекрасна. Може би ти ще успееш да решиш загадката, която наистина е доста сложна. С Касея се надяваме, че някой ден ще дойдем в твоята част от системата. Може да се срещнем и да сравним записките си. (Приложени бяха «ЛитВид» разрешителни и поздрави към студентите и ръководството на подготвителния технически институт «Дарвин».)

Славата ни на знаменитости отшумя. Отказвахме предложенията за симулации и проекции «ЛитВид», защото знаехме, че малко от тях щяха да бъдат сполучливи, а не се нуждаехме от парите, които ни предлагаха. Ом «Ерзул» работеше успешно и понеже мен отново ме поканиха в управлението, скоро щяхме да разполагаме с малко време един за друг.

Докосването до смъртта освободи нещо дълбоко в мен. Минаха седмици, докато си дам сметка какво точно. Занизаха се поредица от кошмари — ту сънувах, че се задушавам, ту, че летя в екстаз и после с ужас падам в червената почва и не ми достига въздух. Понякога се събуждах омотана в чаршафите до Иля и той се чудеше дали не ми е необходима някаква терапия. Причината за моите кошмари не беше уплахата от преживяното.

Казвах си, че искам професията ми да ми позволява да бъда максимално близко до Иля, за да водя емоционално наситения живот на обвързана от закона жена и винаги, когато е възможно, да избягвам «ЛитВид» шумотевицата (нещо, което все не успявах да постигна). Но когато се вглеждах в себе си, разбирах, че повърхностните ми желания не отговаряха на дълбоките ми копнежи. Затишието след преживяната от нас криза на Земята не беше постоянно състояние, а просто отлагане, което никой не знаеше колко ще трае. Ако се наложеше Марс да се изправи срещу Майката Земя, никой способен марсианец не можеше да стои настрани и да живее неангажирано сам за себе си.

Ти Сандра продължаваше да ми намеква за грандиозните си планове. На Земята бях разбрала, че имам някои от качествата на политика. Кошмарите ми се дължаха на растящото в мен чувство на отговорност. То определено се подхранваше от Ти Сандра, но не беше посято от нея.

Иля щеше да бъде щастлив, ако до края на дните ни го следвах в пътешествията и проучванията му, но аз вече му бях отказала. Не защото ме отегчаваше. Понякога се страхувах от това колко много го обичам. Как щях да живея, ако го загубех? Спомних си баща ми след смъртта на майка ми, когато си отиде и половината от неговия живот и той изпадаше в дълги периоди на замечтаност и дори когато го посещавахме със Стан и съпругата му Джейн, разговорите винаги се връщаха към мама.

В любовта имаше ужасен риск, но Иля не го разбираше. Той толкова дълбоко се съсредоточаваше в работата си, че дори и дълго пътуване през непроходим терен не го притесняваше, ако знаеше, че ще стигне до ценна находка или вкаменелост. Не можех спокойно да се справям с периодите, когато той беше на такова пътуване, а аз оставах сама, и затова започнах да помагам в ръководенето на бизнеса на «Ерзул». През повечето време отвличах вниманието си, работейки като консултант извън станция Олимп, срещах се със синдици й мениджъри на други ОМ и бегло разменяхме мнения за бъдещето на марсианската икономика и политика. За пореден път членовете на Съвета се мъчеха да накарат синдиците да заговорят за обединение. Носеха се какви ли не слухове.

Иля не се притесняваше за мен, когато отсъствах. Като го обвиних, че не се интересува от мен, той ми отговори: