Грег Беър - Преместването на Марс

Иля пръв достигна върха. Застанала зад него, аз се взирах в блестящото нещо. Наистина беше част от циста, най-вероятно от нашата циста-«майка». Лежеше полузаровена в дупка, пълна със сив прах. Сложните кварцови шарки и глинените и цинковите отлагания бяха почти неясни. Но там, където частите от цистата се допираха до праха, се образуваше плътен като желе слой, който се пенеше и разливаше.

— Какво е това? — попитах.

— Някакво временно състояние — предположи Иля.

Той се протегна и докосна слузестата материя, която се задържа върху ръкавицата му.

— Змийска слюнка! — възкликнах аз.

— Истинска слюнка тип А — съгласи се той, като повдигна ръка.

— Но защо не изсъхва?

Иля се обърна към мен. Челото му беше пребледняло, бузите му пламтяха и гледаше с широко отворени очи. По радиостанцията чувах учестеното му дишане.

— Тук навсякъде има вода. Сивият прах е лед и глина, а глината го предпазва от сублимация. Но температурата е достатъчно висока, за да разтопи леда и да овлажни цистата. И се получава правилното съотношение. Точно това й трябва.

Слузта се сгъстяваше пред очите ми. Вътре в нея се образуваха бели ивици, които приличаха на дантела.

— Колко мислиш, че тежи? — попита Иля, докато измерваше с ръце цистата.

— Може би около половин тон.

— Не можем да я носим. Трябва да докараме лабораторията колкото може по-близо и да доведем тук най-силния робот.

Взех компютъра и го настроих на визуален запис.

— Добре, че се сети — кимна Иля.

Постави част от слузестата материя в някакво стъкълце, като взе и част от дантелената ивица.

— Мислиш ли, че е…

— Дори не си го помисляй — предупредително ме прекъсна той. — Каквото и да е, това е чудо.

Говореше като малко момче, което има нова играчка.

Погледнах сивата пелена около нас и ослепителното слънце, пробило облаците. По-добри условия за дъжд на Марс нямаше.

— Това е само част — говореше Иля, докато се мъчеше да разклати парчето циста, здраво закрепено между камъни и прах, — и какво може да стане от нея? Дали може цяла екосистема?

Подаде ми стъклото. Докато той вземаше още проби, разглеждах дантелата вътре в отделената материя. Беше широка не повече от два сантиметра и фина като паяжина. Не знаех какво представляваше — част от клетъчен скелет, матрица на цитоплазма, семе, яйце или малко бебе.

Може би беше марсианец.

Станахме известни за два дни, докато стигнем станцията Олимп. Журналисти от «ЛитВид» и от мрежата ни посрещаха навсякъде из Тройката като тези, които са направили епохално откритие — първата неземна жизнена форма в Слънчевата система. Това, че откритието бе направено по време на медения ни месец, само засили обществения интерес към нас.

Марсианските учени бяха много объркани. Иля беше търсач на вкаменелости, «копач» и нямаше почти никаква подготовка по биохимия. Отначало бяха много скептично настроени заради факта, че точно ние сме попаднали в подходящото време на подходящото място, за да станем свидетели на цъфтежа на цистата.

Следващите две седмици само давахме интервюта. Заливаха ни съобщения или с предложения за огромни богатства за цяла циста (Иля не притежаваше нищо от онова, което беше намерил, защото всичко бе собственост на «Ерзул»), или с молби за информация от ученици, или с предложения да превърнем преживяното в симулации.

Никой явно не го беше грижа, че плазмата загина, преди да се върнем на Олимп. Само за няколко часа «марсианчето» се разпадна на протеини и монозахариди, което бе забележително, като се има предвид, че те бяха образувани от глина, кварц и вода, богата на минерали, но въобще не беше романтично.

Две неща обаче се изясниха. Цистите все още бяха жизнеспособни, а генетичната информация за марсианските екосистеми се съдържаше в минералните образувания в цистата, скрити в изключително важните съединения от глина и кварц. Сигурно никога не е имало спомагателни репродуктивни органи. Парчета от цистата обаче не можеха да създадат дори и част от екосистема. Необходими бяха цели цисти.

Биолозите си обясняваха само отделни моменти от този процес. Все още не разбираха същността на размножаването. Едва ли целите цисти се потапяха във вода. Беше се получила комбинация между вода, разтворими във вода минерали и определена температура. Това бе съживило цистата, но в лабораторни условия процесът не можеше да бъде повторен.

В браздите сивият прах отдавна беше паднал на повърхността или се бе просмукал в почвата, или изпарил. Пейзажът, прорязан от каньона, не даваше отговор на загадката. Беше минал подходящият момент и нито една циста, заровена или открита, не бе започнала да се размножава.