Грег Беър - Преместването на Марс

Вълните, които за първи път са забелязани през двайсети век в ранните снимки на «Вайкинг», бяха най-страшното нещо на Марс. Високото налягане беше характерно само за Марс, заради тънката атмосфера, студените дни и още по-студените нощи и се причиняваше от свръхзвуковите шокови вълни. Тук границата между деня и нощта можеше да се превърне в атмосферен фронт. Нямаше океани като на Земята, които бавно изпускат топлина и разделят земята от небето. През нощта повърхността бързо изстиваше, рязко падаше температурата на разредения въздух над нея и рязко се покачваше през деня. Марс можеше да се справи само с бурите с висока скорост на вятъра, които бяха често явление. Те преминаваха над реки и равнини, покриваха всичко с прах, но предизвикваха само незначителни промени в налягането.

При определени условия в късните сутрешни или вечерни часове и при подходящ терен, какъвто е равнинната северна повърхност, ветровете, генерирани от терминатора, надвишаваха скоростта на звука и упражняваха стотици пъти по-голямо налягане от нормалното налягане от четири до седем милибара. След като достигнеха планинска местност, шоковите вълни получаваха хоризонтално въртене, образуваха плътна спирала, която засмукваше огромни количества глина и пясък, а понякога и дребни камъни и скали.

Веднага облякохме костюмите и се заехме да снижим лабораторията и да забием котвите й дълбоко в пръстта и скалата под нас. Между котвите опънахме въжета, после разгърнахме пластмасовото фолио от задната част, опънахме го към земята и го завързахме отстрани на лабораторията, за да си осигурим защита от вятъра. Фолиото бързо се втвърди в нужната форма. Щеше да ни предпазва и от носените от вятъра отломки.

— Имаме около десет минути — съобщих на Иля.

И двамата погледнахме към речното корито и към нестабилната барака, която съдържаше ценен лабораторен екземпляр, а можеше да бъде отнесена.

— Имаме малко излишно фолио и пластмасови листи. Можем да ги монтираме за шест минути, а можем и да се приберем в лабораторията — каза Иля.

— Ще ги монтираме — отговорих и той сграбчи ръката ми и силно я стисна.

Работехме бързо. Тези вълни можеха да бъдат толкова разрушителни за една укрепена станция, колкото и за неукрепената. В центъра завихрянето можеше да достигне налягане от половин бар. То представляваше въртящ се в кръг сгъстен въздух, който се движеше със скорост над осемстотин кифа. Колкото повече разстояние изминаваше вълната, толкова повече се сгъстяваше въздухът, докато се сблъскаше с вулкан или плато и посипеше с прах половината Марс.

Фолиото на бараката се втвърди и ние махнахме подпорите на пластмасовите листи. Всичко беше здраво закрепено. Върнахме се в лабораторията и запечатахме входа зад нас. Малък екскаватор се изкачи от току-що изкопаната шахта под цилиндричното тяло на лабораторията и се укрепи здраво на мястото си. Допълзяхме до шахтата и разгърнахме нашето фолио. То се втвърди и залепна за ръба на шахтата.

Иля включи прожектора и освети лицата ни. Лежахме, хванали се за ръце, в изкоп, който приличаше на ковчег, а над главите ни имаше два пласта фолио и тежка подвижна лаборатория. Навън цареше ужасяваща тишина. Дори и скалите мълчаха — вълната все още беше на десетки километри от нас. Иля откачи компютъра от колана си и даде инструкции на наземната камера на лабораторията да ни покаже какво става. На северозапад всичко беше тъмносиво, тук-там прорязано от кафяво.

— Добре ли си? — попита ме той.

Лежахме притиснати един в друг, а радиостанциите ни тихичко пищяха.

— Като сардели в консервена кутия сме — отговорих през зъби.

— Съжалявам, че те подлагам на това, Касея.

Не можех да му запуша устата с ръка, но все пак направих този жест към шлема му.

— Ш-ш-т. Разкажи ми приказка — помолих го.

Иля нямаше равен на себе си, когато на момента трябваше да измисля вълшебни приказки.

— Сега ли?

— Моля те.

— Преди много години — започна той с дрезгав глас, — и много след нас, два заека си изкопали дупка в градината на един фермер и прекъснали всичките му напоителни канали…

Затворих очи и се заслушах.

Шлемовете ни се допираха един в друг и в скалите. Преди Иля да свърши приказката поставих длан на дъното на шахтата, за да усетя вибрациите. Прахът и мастиленочерният сгъстен въздух се приближаваха от запад. Хоризонтът започна да потъмнява. Само секунда и…

Навсякъде около нас дочувахме през скалите дълбок тътен и после отчетливо ритмично трополене.