Грег Беър - Преместването на Марс

«Майките» бяха триумфа на този процес. При подходящи условия една-единствена циста-«майка» можеше да «разцъфне» и да възпроизведе над десет хиляди различни форми в поколението си, като между тях можеше да има и растителни, и животински форми, които представляваха екосистеми. Те се разпростираха на милиони хектари и оцеляваха хиляди години, преди да изтощят внимателно подбраните си ресурси. Екосистемите се смаляваха, залиняваха и умираха. Образуваха се нови цисти и очакването за тяхното развитие се преповтаряше.

През различните епохи пролетните порои на Марс и тежките изпарения от въглероден диоксид намалявали и накрая спрели. В резултат спрял и цъфтежът на цистите и Марс загинал.

Вкаменелите цисти-«майки» най-често се намираха на няколко метра от върха на стръмните проломи и се показваха след свличане на почвата. Обикновено останките от тяхното поколение — крехки, шуплести варовикови черупки или кости, а понякога и ципи, потъмнели от ултравиолетовите лъчи преди да загинат, лежаха в плътни слоеве около цистата и издаваха присъствието си благодарение на по-тъмния цвят на почвата.

Месеци преди да се срещнем Иля беше открил, че последният цъфтеж на майчина екосистема не е бил преди петстотин милиона земни години, а само преди двеста и петдесет милиона. Оставаше загадката как органичните молекули са останали жизнеспособни през десетките хиляди години, когато цистите са лежали заровени.

Оставихме лабораторията в началото на един сравнително равен терен. На няколко метра от нас започваха стотици хиляди пукнатини и пресъхнали речни корита — браздите. На пет метра по-нататък в една непресъхнала рекичка имаше барака за лабораторни изследвания, направена от нагънати метални листове и обвита с пластмасово покритие.

Няколко часа след като пристигнахме, Иля ме представи на напуканата циста в бараката.

— Касея, запознай се с мама. Майко, това е Касея. Майка не се чувства много добре днес.

Беше широка два метра и лежеше в стоманено корито в бараката без увеличено налягане. Той ми позволи да докосна с ръкавицата тъмната й каменна повърхност. Когато светна с фенер и разпръсна мрака, пъхнах ръка във вътрешността й и усетих дори и през ръкавицата блестящите гънки от силикат и дълбоките успоредни нарези от цинк и глина.

— Тя е от последните — каза Иля. — Казва се Омега.

Никой не знаеше механизма на цъфтежа. Никой не знаеше с какво тези напълно неорганични структури бяха толкова значими. Най-приемливата теория беше, че цистите са имали меки репродуктивни органи, но от тях не бяха открити останки.

Внимателно разгледах вътрешността й, като напразно се надявах да открия нещо, което учените са пропуснали.

— Намирали сте поколения близо до отворени цисти, както и самите «майки», но не и същинска връзка между тях.

— Намерихме само яйцата на Омега — отговори Иля. — Те са загинали преди екосистемите им да достигнат зрелост. Останките бяха достатъчно близо, за да ни убедят в това.

За момент се заслушах в собственото си дишане и тихия шум от рециклиращия апарат.

— Правил ли си разкопки на акведукт?

— Когато бях студент. Много беше красиво.

Излязох от бараката и застанах под сравнително ясното небе. Почти свикнах да бъда Горе. Свиквах с повърхността на моя свят. Въпреки че беше враждебен, той дълбоко ме вълнуваше с миналото и настоящето си. Виждах го през очите на Иля, а той съдеше Марс само според собствените си разбирания.

— Коя част на Земята би искал да видиш?

— Пустините — отговори ми той.

— А тропическите гори?

Иля се усмихна зад маската.

— Вкаменелостите се запазват по-добре в сухите места.

Изкачихме се в лабораторията, изчистихме праха от себе си и хапнахме супа в претъпканата кухня. Почти бяхме свършили с храната, когато по платките ни и по предавателя получихме сигнал за тревога.

Пред нас автоматично заблестя сигналът за извънредно положение. Мъжки глас от охраната на Марс отчетливо каза: «Система от ниско налягане с циклонен характер в Аркадия Планития е предизвикала силна вълна от налягане, която се движи на юг със скорост осемстотин и трийсет кифа. Всички станции и екипи между Алба Патера на север и Гордий Дорсум на юг трябва да вземат извънредни предпазни мерки». Върху проекция на карта се появиха диаграми на вълната и картина от сателит в ниска орбита. Вълната приличаше на тънка, криволичеща замазана линия, драсната върху местността с въглен. Параметрите й бяха впечатляващи — две хиляди километра дължина. Образуваше огромен кръг, с абсолютно чиста атмосфера пред нея и мрак на местата, през които беше минала. Около централната й ос имаше тъмно вълнообразно петно от налягане, което вече достигаше една трета от бара — почти петдесет пъти над нормалното.