Грег Беър - Преместването на Марс

— Невъзможно е — казах.

Той поклати глава и се усмихна, като натисна с пръст ушите си. После написа на компютъра си: «Страшен меден месец. Обичам те». Без много подготовка и с малкото дрехи, които имахме на себе си, отпразнувахме факта, че все още сме живи.

Включихме се към сателитния предавател, за да съобщим на всички, че сме живи и ще се справим. Подаваха се ресурси от Аркадия до Маринър Вали, защото преминавайки през вулканите Тарсис, вълната се бе разделила на три части и двайсет и три станции бяха ударени от триглавото чудовище. Стотици бяха пострадалите, а загиналите — седем. Частични разрушения имаше даже и в МУС.

С Иля проверихме вътрешното оборудване, повдигнахме гумите и срязахме закрепващите връзки. Фолиото беше предпазило лабораторията от камъните, носени от вълната. Незначителните повреди можеха да бъдат отстранени.

Решихме да съберем оцелелите проби и да върнем лабораторията на станция Олимп. Сменихме резервоарите и пречиствателите на костюмите и тръгнахме на запад.

Иля се чувстваше добре. Моите уши вече не пищяха, но чувах трудно. Гласът му по радиостанцията звучеше като неразбираемо жужене.

— Явно сме загубили цистата — каза той.

Бараката я нямаше. За цялото това време можеше и да е стигнала до Тарсис. Но онова, което беше в нея, сигурно бе разпиляно по-наблизо.

Огледах се през просветляващата прашна завеса. На фона на цялата сивота небето изглеждаше зеленикаво. Не бях виждала такъв цвят по-рано. Накарах и Иля да погледне. Той се намръщи, погледна към лабораторията и каза, че трябва да продължим търсенето.

Температурата на въздуха беше малко над нулата. На тази ширина и по това време на годината трябваше да бъде трийсет или четирийсет градуса под нулата.

Въодушевлението ми бързо се изпаряваше.

— Моля те — прошепнах, — нека спрем. Не съм авантюристично настроена.

— Какво? — не разбра Иля.

— Навън е горещо и не знам какво означава това.

— Нито пък аз. Но не смятам, че е опасно, защото предупрежденията спряха.

— Може би само тук става нещо. Всички знаят, че в браздите стават странни неща.

Той прескочи една донесена от вятъра канара и вдигна от земята кафяв цилиндричен камък.

— Един от основните ни лабораторни видове. Може всичко да е паднало точно тук.

— Мисля, че трябва да се връщаме.

Иля се изправи и се намръщи, раздвоен между желанието да ми угоди и мощния подтик да намери поне част от цистата и другите видове. Изведнъж съжалих, че се държа като страхливка.

— Хайде да потърсим още малко — предложих.

— Само още няколко минути — съгласи се той.

Последвах го към ръба на каньона. На дъното му, на сто метра под нас, финият прах се стелеше като река. Сивият прах се смесваше с вихрушки от охра и червено. Такова нещо виждах за пръв път. Иля се наведе и седна до мен.

— Ако са паднали там… — започна той, но поклати глава и спря.

Костюмите ни бяха покрити с лепкав сив прах. Смукателят в лабораторията можеше да не успее да го отстрани и той да влезе в рециклиращата система и да попадне по кожата ни. Представих си обривите и петната, които сърбяха по цели нощи.

Нещо замъгляваше външната част на шлема ми. Вдигнах ръка, за да го изчистя. Образува се кална ивица. Изругах и извадих статика от чантата, закачена на кръста ми. Той не проработи, а аз едва виждах.

— Прахът е влажен — казах.

— Не може да бъде. Няма достатъчно налягане.

Той погледна костюма ми, докосна мръсотията по ръцете ми с един пръст и започна да я разглежда.

— Точно така. Мокра си. А аз?

И неговият шлем се беше замъглил. Пипнах го.

— Да — отговорих.

— Господи! Само още няколко минути — помоли ме той.

Слънцето проби облаците прах над каньона. Зеленикави лъчи облизаха назъбените бразди и пейзажът потъна в призрачна светлина, на места редувана от плътни сенки.

Отдалечихме се от камъка на ръба на каньона. Иля подритваше донесените от вятъра скални парчета и си проправяше път между познатите червени петна и финия сив прах.

— Вълната сигурно е оголила наблизо ледник, който е бил разбит от ударите на камъните — каза Иля. — Това сивото вероятно е леден прах, а там долу е достатъчно топло, за да започне той да се топи.

Иля спря и изпъшка.

— Виж горе! — извика и посочи към върха на невисок хълм.

Неравно парче скала, широко около метър, блестеше като кристал под лъчите на следобедното слънце. Изкачихме се. През рамо погледнах лабораторията на половин километър от нас. Мускулите на гърба ми се стегнаха, защото инстинктът ми на червен заек ми подсказваше кога да бягам и да се крия. Вълната бе отминала, но влажният прах беше нещо абсолютно непознато за мен. Можехме да попаднем в яма и да се удавим. Нямах представа как функционираха филтрите и клапите във вода.