Грег Беър - Преместването на Марс

— Това е то — казах аз. — Прилича на стадо бизони.

Всички бяхме гледали земни уестърни. Иля сложи ръка върху моята.

— Прилича на стотици товарни влакове — заяви той.

Започнах да треперя.

— Попадал ли си в центъра на такова нещо?

— Когато бях дете на една станция.

— Някой пострада ли?

— Не беше голяма вълна. Само четвърт от бара. Предизвика голям шум, докато минаваше над нас.

— На какво прилича звука?

Преди да започне да обяснява, чух сама. Отначало звукът беше призрачен — силният марсиански вятър съскане и скимтеше, и се чуваше дори и през шлемовете в изкопа. Доловихме отривистото чаткане на камъните и пясъка по фолиото и пластмасата. Повърхността потъна в мрак.

Усетих напрежение в ушите, сякаш тънки пръсти пробиваха черепа ми. Съвсем малко отворих клепачи, които инстинктивно бях стиснала, и видях Иля. Лежеше по гръб с опрени в страните на изкопа рамене и с търсещ поглед гледаше нагоре.

— Ще стане зле — каза той. — По-късно ще довърша приказката.

— Добре, но да не забравиш.

Отново затворих очи. Известно време шумът приличаше на биенето на гигантски барабани. Тънкият писък се превърна в чудовищно и ужасяващо мучене. Представих си как някой ненаситен бог на войната, могъщ и разярен, минава по повърхността на Марс и търси кого да уплаши и кого да унищожи.

Костюмът се отпусна покрай тялото ми, после отново плътно ме обви. Силна болка в ушите ме накара да изкривя лице и да изстена. Прожекторът падна между нас. Иля го сграбчи, освети мокрото си от сълзи лице, поклати глава и здраво ме прегърна. Дори и през костюмите усещах ударите на сърцето му.

Стените на изкопа спряха да вибрират. Лежахме и чакахме да започнат отново. Опитах се да стана и натиснах покривалото, за да видя най-сетне дневна светлина, но Иля ме сграбчи за рамото и ме натисна надолу. Не можех добре да го чувам. Той освети лицето си, за да мога да чета по устните му. Успях да го разбера, въпреки обзелия ме страх — отвън се сипеха камъни и пясък. Можехме да бъдем убити от скалите, които падаха от хиляди метри височина със скорост осемдесет или деветдесет метра в секунда. Притисках се към него, в главата ми цареше хаос, а от болка лицето ми беше изкривено.

Времето вървеше бавно. Страхът ми се смени от безчувственост, а после от облекчение. Нямаше да загинем. Най-лошото беше минало, а ние лежахме живи в шахтата. Но страхът отново ме сграбчи и едва се спирах да не се измъкна от прегръдката на Иля. Можеше да останем погребани под дюните. Над нас щяха да се изсипят тонове от прах и пясък с десетки метри височина. Никога нямаше да се измъкнем. Щяхме да изчерпаме кислорода и да се задушим, а шахтата щеше да стане това, на което приличаше — гроб! Започнах да се извивам и да дишам хрипливо и накъсано. Иля се мъчеше да ме задържи към себе си.

— Пусни ме! — извиках.

Изведнъж трепнах и спрях да се мятам. Върху лицето ми попадна светлина, която не беше от нашия прожектор. Роботите на лабораторията ни търсеха и раздираха фолиото и пластмасовите листи. На ръба на шахтата се появи главният робот. Една от свръзките беше поддала и по машината имаше червени петна и дупки, резултат от ударите на камъните. Беше издържала на бурята навън, като до последно се бе грижила за стабилността на фолиото. Сигурно вятърът я е подхвърлял като консервена кутия.

Иля мълчаливо ме измъкна навън. Подвижната лаборатория над главите ни беше непокътната. Можехме и сами да стигнем до някоя станция.

Взаимно изчистихме мръсотията от себе си, главно заради сигурността, която изпитвахме от физическия контакт. Почувствах се окрилена и радостна, че все още съм жива. Провряхме се под основното фолио, проверихме лабораторията и излязохме на открито.

Фолиото на бараката не беше издържало и нея я нямаше. Небето от хоризонт до хоризонт зееше сиво, почти черно. Прахът се сипеше като плътна завеса. Събрахме роботите под лабораторията, изкачихме стълбите към въздушния шлюз, изчистихме праха от костюмите си и се съблякохме.

Иля настояваше да легна на тясното сгъваемо легло. Той легна на своето отсреща, но стана и се вмъкна при мен. Треперехме като изплашени деца.

Спахме един час. Когато се събудих, почувствах въодушевление, сякаш съм прекалила с високоенергиен чай. Всички предмети имаха по-ясни очертания и по-ярки цветове. Дори и праха ми се струваше приятен и необходим. Болката в ушите бе преминала в тъпо пулсиране. Чувах, но не много добре. Иля ми показа лабораторния запис. Вълната беше достигнала два бара.