Кевин Андерсън - Метален рояк

Но може би тези останки от световни дървета можеха да се превърнат в нещо повече.

— Дай ръка, Джора’х.

Доскоро докосването на всеки мъж щеше да я накара да потрепери от отвращение. Но не и неговото докосване… Не и на Джора’х.

— Може би можем да пробудим още едно.

— Ще опитаме, щом искаш. Нали вече успяхме. — Никой от двамата не беше сигурен как странното обединение на нейната телевръзка и тизма на Джора’х, заедно с порива за пробуждане от самата световна гора, като затваряне на верига бяха породили искра, накарала световното дърво да се пробуди. Тази фиданка беше променила всичко.

Джора’х задържа ръката й над обгореното дърво — напомняне за накърнената илдирийска чест и за скриването на истината от злия му баща. Магът-император изглеждаше също толкова покрусен, колкото и Нира.

Нира затвори очи и притисна другата си длан към овъглената повърхност. Усети как Джора’х се опитва да отвори съзнанието си за нея и замечта за връзката, която магът-император можеше да има с всяка илдирийка. Макар и той да се напрягаше, и тя да бе готова да приема, не можеха да се свържат. Нещо липсваше. Тизмът и телевръзката може и да бяха подобни, може и да бяха паралелни, но не се преплитаха. Трябваше нещо повече.

Накрая Нира се предаде. Джора’х я прегърна мълчаливо. Усещаше се ужасно изтощена, сякаш усилието беше изпило и последната енергия от сърцето й.

— Все пак имаме едно световно дръвче — каза Джора’х. — А когато оправя нещата между нашите два народа, ще отидем на Терок и ще донесем още фиданки. Обещавам.

Нира стисна нежните ръце на дъщеря си и се вгледа в ахатените й очи. Седяха една срещу друга на пода. Съзнанието на Нира бе отворено и чрез телепатичните сили на Осира’х майка и дъщеря споделяха всичко.

Нира беше правила това и преди, от отчаяние в лагерите на Добро. Онзи миг на контакт, онова нахлуване на спомени беше променило живота на малкото момиче, не бе позволило губернатор Удру’х да му промие мозъка.

Пренасянето на информация през телевръзката от земните жреци можеше да се оприличи на куриер, който доставя доклад. Благодарение на чувствителността на Осира’х към илдирийския тизм обаче връзката, която споделяха Нира и дъщеря й, беше много по-ясна. Двете бяха свързани по уникален начин. През очите на дъщеря си Нира имаше чувството, че преживява лично годините на трениране на ума, които Осира’х и братята и сестрите й бяха прекарали под опеката на Удру’х.

След като споделиха всичко, Нира отвори очи и погледна малкото момиче. И видя красота, която й напомни за хубостта на Джора’х и нейната собствена — и изпита неугасима любов към дъщеря си. И разбра тъпата болка в сърцето на Осира’х.

— Аз съм само на осем години, майко, а вече изпълних предназначението си.

Нира я прегърна и я залюля нежно, както обикновена майка би залюляла обикновено дете.

— Не, не е така. Имаш огромни възможности — и братята и сестрите ти също. Но първо трябва да станем семейство. Истинско семейство. Да, истинско семейство.

Спомни си своето детство на Терок, родителите, братята и сестрите си в гъбения риф. Беше толкова объркана след спасението си, че доскоро не знаеше за гибелта на семейството си при първото нападение на хидрогите. Сега усещаше загубата ясно — и в същото време тя бе някак нереална. Нира съжаляваше, че се е отчуждила толкова от тях, и това я подтикваше още повече да събере останалите от семейството си и да затвърди връзката им.

Усмихна се.

— Можем да си измислим каквито искаме правила и традиции. — Стана и дръпна Осира’х за ръката. — Ела да намерим братята и сестрите ти.

Децата си играеха в главната звездна обсерватория на Миджистра, Поради постоянната дневна светлина илидирийските астрономи не използваха телескопи: в стаята без прозорци правоъгълни екрани от кристал показваха образи от сателити и разположени в космоса обсерватории. Всеки предлагаше зашеметяваща гледка — огромен килнат прозорец, насочен към вселената. Нира се почувства замаяна, сякаш всеки миг можеше да политне към звездите.

Филтри смекчаваха образите и наблюдателите можеха без страх да гледат врящата плазмена повърхност. Шест прожекционни екрана показваха пламтящи слънца в различни цветове и от различни спектрални типове. Едно от прочутите седем слънца обаче бе мъртво.

Застанала сред петте си деца, Нира гледаше останките от звездата, която хидрогите и фероуите бяха убили. Двете момчета, Род’х и Гейл’нх, изглеждаха ядосани и изпълнени с решителност, а двете най-малки момиченца бяха по-заинтересовани от пламтящите живи слънца — бяха твърде малки, за да осъзнаят трагедията от угасването на Дурис-Б.