Кевин Андерсън - Метален рояк

Сложи ръка на рамото на Род’х. Отначало й бе трудно да потисне гнева и неприязънта си към сестрите и братята на Осира’х, тъй като те бяха плод на непрестанните изнасилвания на Добро. Но с времето прие, че независимо от това кои са бащите им, те са нейни деца. Не бяха виновни за начина, по който бяха заченати. Нейните синове и дъщери бяха изключителни, уникални и незаменими и тя ги обичаше всичките.

Мъртвата звезда Дурис-Б и приличаше на белег в пространството. Белези… Всички те носеха белези. Джора’х се опитваше да изцели империята си и сърцето на Нира… а тя смяташе да се погрижи за семейството си. Скоро всички те щяха отново да бъдат цели.

Съливан седеше в стаята си по средата на една от кристалните кули, гледаше в отраженията по небето на Миджистра и се чудеше какво да напише. Притискаше върха на писалката към тънкия диамантен филм. Беше написал седем чернови на писмото до жена си. Не намираше думи, с които да опише станалото достатъчно добре.

«Скъпа Лидия, познай! Все пак не съм мъртъв!»

Устните му се извиха в усмивка. Представи си изражението й, докато чете подобно съобщение.

Започна наново и написа дълго и объркано писмо, в което уверяваше Лидия колко често е мислел за нея и й разказваше какви опасности е преживял:

«Облачният ми комбайн беше унищожен от хидрогите. Спасих илдирийски екипаж, а после бях задържан като затворник на Миджистра».

Побърза да я успокои, че е здрав, че илдирийците се грижат добре за него и че не храни лоши чувства към тях.

За хиляден път се запита с тревога какво ли прави семейството му. Дали някой не бе пострадал по време на битката с хидрогите? Дали Лидия, децата им и внуците им бяха живи? Не знаеше — и нямаше как да знае.

«Магът-император се съгласи да ме пусне у дома и ако ме приемеш…»

След като написа още две чернови, реши, че последната е най-доброто, което може да измъдри. Напомни си, че това е съобщение до дома, а не литературен шедьовър (макар че Лидия със сигурност щеше да му оправи правописа).

«Надявам се да ви видя скоро. С обич, Съливан».

Събра листовете и тръгна да търси Колкер: надяваше се да намери самотния зелен жрец преди останалите ханзейски инженери да са написали писмата си до дома. Колкер щеше да продиктува думите на фиданката, както оператор на телеграф изпраща съобщение. Някой от зелените жреци щеше да получи писмото и да намери човек, който да го предаде на Лидия. Искаше му се да може да е там, за да види реакцията й! (Но пък, от друга страна, ако можеше да е там, писмото щеше да е излишно, нали.)

Колкер седеше в една от градините на Призматичния палат, кръстосал крака върху полирана каменна плоча под ярката светлина на многото слънца. Дори и след угасването на едно от седемте слънца на Илдира денят беше твърде ярък за Съливан, макар той вече да бе свикнал да гледа с полупритворени очи. В отворената си длан Колкер държеше подобен на огледало призматичен медальон, кръг с мотиви, издълбани в наклонените стени, така че когато слънцето го докосваше, наоколо в цветни потоци се разливаха дъги.

Зеленият свещеник изглеждаше замислен, когато Съливан го поздрави и го помоли да изпрати писмото до Лидия на Земята.

— Ще се опитам, разбира се, но не мисля, че ще стане. Единственият зелен жрец на Земята рядко използва фиданката си. Той е под домашен арест в Двореца на шепота.

— Защо председателят ще изолира своя зелен жрец?

— Заради разпадането на правителството.

Съливан седна до Колкер на каменната плоча и се опита да се настани удобно.

— Какво разпадане на правителството? Изглежда, имаш новини, които не си споделил.

Макар и не с неохота, но с очевидно безразличие към темата, Колкер обясни случилото се с крал Питър и новата Конфедерация, спомена и че всички зелени жреци са отказали да използват комуникационните си дарби за Ханзата.

— Каква каша. Сякаш дрогите не бяха достатъчни. Защо не ми каза?

— Не ми изглеждаше важно.

Съливан усети, че зеленият жрец е угрижен. Изглеждаше странно променен.

А навремето беше изключително разговорлив и прекарваше много време свързан с мрежата на световната гора.

— Учуден съм, че не си в градините на покрива, за да си говориш с приятелите си зелени жреци през фиданката.

Колкер сви рамене.

— Онова, което ми доставяше радост преди, вече не е достатъчно. Сякаш някой дръпна перде от очите ми. Там, където някога виждах дребно угощение, сега съзирам величествен пир, но не ми е позволено да вкуся нищо друго, освен онова, което съм ял преди.