Кевин Андерсън - Метален рояк

— Какво искат, престолонаследнико? — попита един от администраторите и погледна към заслепяващата светлина над небесната сфера. Придворните се бяха скрили в Призматичния палат, сякаш той можеше да ги предпази, но Даро’х добре знаеше на какво са способни лудият губернатор и неговите фероуи.

Стражите нахлуха в залата, вдигнали кристалните си катани, готови да умрат, за да защитят престолонаследника. Ала не можеха да го предпазят, като просто хвърлят телата си в огнената буря.

Язра’х се спусна към Даро’х. Лицето й бе зачервено, косата й — влажна от пот, очите й грееха. Трите й превъзбудени котки подскачаха след нея. Носеше голямо черно покривало, което един скитнически търговец бе донесъл от Константин III.

— Ако твърденията на тоя човек са верни, това ще те предпази от топлината. Носи го.

— Не мога да се крия от фероуите под някакво си покривало.

— Ще го носиш! — Тонът на Язра’х не търпеше възражения.

Десетте огнени топки изпуснаха ярък пламък — като изригване на слънчева буря — и една от кулите на Призматичния палат се напука и рухна. Стражите закрещяха, хората побягнаха от падащите в мелодичен порой парчета димящ кристал. Даро’х почувства скъсването в тизма, когато почти сто илдирийци загинаха наведнъж.

— Къде са Осира’х и другите деца? Трябва да се погрижим за тях.

— Трябва да се погрижим за всички — каза Язра’х. — Вече ги повиках.

Даро’х прецени възможностите си. Мага-император го нямаше, а адар Зан’нх още не се бе върнал от Добро. Престолонаследникът всъщност се съмняваше, че дори Слънчевият флот може да се изправи срещу пламтящите фероуи.

— Не мога да напусна Призматичния палат. Не мога да изоставя хората си.

— Фероуите не са дошли, за да преговарят, братко. Те искат само да разрушават. Сам виждаш.

Едно от огнените кълба се приземи на площада пред Призматичния палат, невероятната му горещина стопи лъскав като огледало кратер в камъка, метала и стъклото. От виещите се пламъци на корпуса му изплува човек — дрехите му бяха чисти огнени езици, кръвта му бе лава. Косата му бе от кичури черен дим и самата му плът гореше. Той закрачи напред, оставяше по земята димящи стъпки. Вървеше право към палата, сякаш го притежаваше.

По-малки огнени топки кръжаха около него като почетна свита; огнените елипсоиди обикаляха над кристалните куполи. Руса’х блъсна портите настрани и тръгна по главния отражателен коридор на палата. Горещината му облъхна гладките стени. Някои от по-малките панели се напукаха и се сринаха. Камъните забълбукаха и се втечниха. Руса’х разпери ръце и от него се отдели толкова много топлина, че дори таванът хлътна. При следващата крачка подът потъна под нозете му.

Осира’х и братята и сестрите й влетяха в залата.

— Идва! Лудият губернатор е вече в Призматичния палат. Не усещате ли какво прави с тизма?

Род’х добави сърдито:

— Трябваше да се отрежем от цялата мрежа, да блокираме тизма и да оформим нещо като щит.

Язра’х хвърли покривалото върху раменете на престолонаследника и го дръпна от какавидения трон.

— Не можеш да се бориш с него, Даро’х.

Махна на котките си и те изскочиха от залата и се затичаха по коридора, като инстинктивно търсеха безопасния път. Осира’х и останалите деца хукнаха след тях.

Петдесет стражи се опитаха да пресрещнат превъплътения фероуи по пътя му към небесната сфера, но бяха изпепелени за секунди. Душепламъците им изчезнаха в мрежата на фероуите.

В жертвоготовен порив на вярност няколко слуги също се опитаха да забавят Руса’х. И също се изпариха мигновено.

Още двама фероуи закръжиха в небето и се приближиха към Призматичния палат. Лудият губернатор мина през огледалните коридори. Отпечатъкът от всяка негова стъпка гореше, а после се втвърдяваше зад него, като оставяше ясна следа.

Даро’х усети ехото на смъртта, докато бягаше. Тизмът беше обтегнат до точката на скъсване. Знаеше, че на Терок магът-император ще почувства агонията, но… но бе твърде далеч, за да им помогне.

След като сключи дълго търсения съюз и се освободи от тежестта на вината, магът-император си тръгна от Терок. Сега вече можеше да продължи напред. С Нира можеха да се приберат у дома.

Бе изпълнен с удовлетворение. Нира бе взела няколко фиданки, а петима зелени жреци бяха обещали да дойдат на Миджистра. Двамата с Нира стояха заедно в командното ядро, докато церемониалният боен лайнер се отдалечаваше от трънливите дървесни кораби, пазещи Терок. Джора’х отдавна не се бе чувствал така обнадежден, толкова доволен. Империята отново беше на прав път.