Кевин Андерсън: Метален рояк

Влезе в командното ядро на флагманския кораб и се огледа. Инженер Табита Хък се местеше от пост на пост и изучаваше екраните, активираше комуникационните системи и нетърпеливо раздаваше заповеди на илдирийските работници — всички по изричната заповед на адара й се подчиняваха, сякаш им рецитираше свещени писания.

Табита беше член на миньорския екип на Съливан Голд от Кронха 3. Екипът, задържан под домашен арест на Илдира, за да не разкрие плановете на мага-император и хидрогите, изразяваше ясно възмущението си и все пак, когато адарът отчаяно се нуждаеше от нововъведения — не особено силна страна, на който и да е илдириец, — хората се бяха съгласили да помогнат.

За да се поправят и възстановят корабите на Слънчевия флот, в орбита бяха изведени нови индустриални комплекси. В тях илдирийците се трудеха заедно — работници, миньори, инженери — всички си помагаха. Но традиционните илдирийски подходи не бяха достатъчни, за да премахнат щетите от битката. И отново хората бяха посочили нов начин.

Табита тъкмо преглеждаше докладите за напредъка, списъците с разпределените материали и таблиците за работното време на екипите. Тя беше, както би казал Съливан, личност «тип А», жена, която работи най-добре, когато е затрупана с неизброимо количество проекти — и се отнасяше към всеки от тях с неизменното очакване за високо качество. В момента Табита беше точно човекът, от когото се нуждаеше Слънчевият флот.

— Тази илдирийска технология е толкова примитивна… все едно да се мъчиш да обработваш мечешки кожи с каменни ножове — Избърса потта от челото си, въздъхна тежко и се обърна към Зан’нх. — Трябват ни още работници, адаре. Трябва ни още метал. Трябват ни още компоненти. Трябва ни…

— Ще получите всичко, от което се нуждаете.

Това сякаш я поободри.

— Добре, защото не виждам как очаквате да свърша тази работа по друг начин.

Измъченият Съливан Голд влезе в командното ядро, кимна разсеяно на Зан’нх и се приближи до Табита.

— Оправи ли проблема с доставките?

— Кои доставки? Те са стотици и трябва да се боря за всяка.

Зан’нх се намеси:

— Кажете с какво мога да ви помогна и ще се погрижа.

— Добре, адаре, като за начало, вашите хора могат да проявят малко повече инициативност — изсумтя Табита. — Няма съмнение, че следват инструкциите и работят здраво, но трябва ли да им казвам всяка дреболия? Понякога не е зле всеки сам да измисля решение на проблема си.

— Затова ви докарахме тук. Това е ваша задача.

— В такъв случай трябва да ми плащате доста голяма заплата. Между другото, никога не сме обсъждали парите, които ще получа за работата си.

Адарът беше запознат с идеята за заплащане, но не я разбираше напълно. Нуждата от печалба, желанието за повече притежания просто не се вписваха в илдирийските виждания. Когато нещо трябваше да се направи, нали някой все щеше да го направи?

— Назовете цената си. Сигурен съм, че магът-император ще я одобри.

Табита примигна.

— Хрумва ми доста голяма сума.

— Тогава я кажете.

Съливан се засмя.

— Наистина ли смяташ да останеш, Табита? Сега, след като войната с хидрогите приключи, имаме позволението на мага-император да се върнем вкъщи.

— А там ще намеря ли по-добра работа от тази? Погледни ме! Аз съм кралицата на Слънчевия флот, а и ще ми платят добре. Нищо спешно не ме тласка към Земята.

Съливан замислено се почеса по бузата.

— Както решиш. Колкото до мен, затъжил съм се за семейството си. Особено за жена си.

— Сигурен съм, че всичките ти близки са добре — каза Зан’нх.

Докато адарът се готвеше да си тръгва, Табита подхвърли:

— И не забравяйте да споменете на мага-император каква добра работа вършим. Някой ден може да му поискам препоръчително писмо.

Мирисът на изгоряла плът изпълваше въздуха, а жегата се гърчеше като разумно същество и пърлеше кожата на губернатор Даро’х. Не можеше да се отдръпне от пламтящите кълба на фероуите, които се рееха пред него. Още шест огнени създания кръжаха над частично възстановения град на Добро, светлината им пулсираше.

Пламтящите кълба бяха пристигнали неочаквано, прелетяха над къщите и сградите и намериха онази, в която Удру’х бе поставен под домашен арест. Бившият губернатор се оказа безсилен, когато фероуите изляха гнева си и го изпепелиха.

Даро’х се взираше в стъклените отпечатъци от стъпки и почернелите петна в пръстта на два метра напред — всичко, което бе останало от Удру’х, предишния управник на тази илдирийска колония. Но Даро’х не беше усетил ужасяващата смърт през тизма си, както би трябвало. Когато фероуите обвиха Удру’х в огъня си, неизвестно как бяха успели да го откъснат от мисловната мрежа, която свързваше всички илдирийци. Бившият губернатор беше умрял откъснат и сам, съдба също толкова ужасяваща, колкото и самите пламъци.