Кевин Андерсън - Метален рояк

— Оказа се, че имам песен, която люпилото никога не е чувало.

Бръкна в джоба на новия комбинезон, с който бе сменила опърпания си археологически костюм, и извади метална кутийка с колелца и зъбчета. Нави я и я вдигна в дланта си.

— Древна музикална кутия. Синът ми ми я подари… отдавна.

Разнесе се мелодията на популярната английска фолклорна песен «Гринслийвс».

— Аз също свиря — похвали се Орли. — Имам си синтезаторни ленти и сама си пиша мелодиите. Баща ми искаше да взимам професионални уроци. Каза, че съм била достатъчно добра, за да стана изпълнител и да пътувам от свят на свят. — Намръщи се. — Все още свиря за колонистите тук. На тях им харесва, особено вечер.

Маргарет наклони малката музикална кутия и се вгледа в слънчевата светлина, отразена от потъмнялата повърхност.

— Това спаси живота ми. Воините щяха да ме убият, дарителите щяха да ме погълнат и асимилират, но заради тази песен — толкова чуждоземна, толкова различна, толкова далечна от всичко, което люпилото е създавало някога — те ме приеха за нещо като могъщо, но неспособно да ги застраши люпило. Задържаха ме, за да ме изучат, а аз изучавах тях. След като разбраха, че «кошерът» ми също е бил унищожен от черните роботи, решиха, че не съм им враг.

Музиката се забави и спря пружината на музикалната кутия се бе развила. Маргарет я прибра грижовно в джоба си.

— Антон едва ли знае истинската стойност на подаръка си.

Антон не знаеше безброй много неща.

— Ела с мен, паметителю Антон. Ще е величествено! — Язра’х му се ухили и го прегърна през раменете толкова силно, че го заболя. — Ела да чуеш какво ще предложим с адара на мага-император.

Най-голямата дъщеря на Джора’х беше висока и слаба, с гъста коса с цвят на мед и златиста кожа. Беше красива, мускулеста и (според Антон) страшна като самия ад. Противно на всякакъв здрав разум обаче го беше харесала и искаше от него повече, отколкото той възнамеряваше и можеше да й даде.

Антон и паметител Вао’сх тъкмо обсъждаха легендата за феникса — огънят и прераждането като метафора за цикъла на живота, — седнали в един от дългите огледални коридори на Призматичния палат. Високи преплитащи се папрати, растящи в дълбоки саксии, попиваха ярката светлина, която струеше през многоцветните прозорци.

Но Язра’х ги откри и сложи край на разговора им. И без да отговаря на въпросите им, ги поведе с широка крачка. Каза само:

— Някои истории ще бъдат написани тепърва.

— Значи можем да се окажем част от още една история — обади се Вао’сх.

Антон не беше сигурен дали иска още вълнения.

— Мислех да отделя малко време за превеждането на Сагата…

Освен това му се искаше и да се върне на Земята. Вече му липсваха дори академичните търкания. Беше прекарал години в изготвяне на биография на родителите си, известните ксеноархеолози Луис и Маргарет Коликос, преди да приеме «временното» назначение на Илдира. Беше единственият човешки учен, на когото бяха позволили пряк достъп до дългия епос. Това само по себе си би трябвало да даде огромен тласък на кариерата му, но илдирийците го разсейваха отново и отново.

Последваха Язра’х в залата за аудиенции. Магът-император Джора’х седеше на какавидения си трон на подиума. Зелената жрица Нира седеше до него. Двамата споделяха странна, силна и със сигурност не илдирийска любов. Антон смяташе, че това е наистина романтична история.

Адар Зан’нх, в парадно облекло, стоеше пред подиума.

— Господарю, величието на нашата империя е описано в Залата на паметителите, записано е върху огромни диамантени филми. Преди хидрогите да се появят, не бяхме губили планета. Но когато започнаха атаките, магът-император Сайрок’х засили защитата ни, събра по-малките ни колонии заедно и изостави няколко илдирийски свята.

— Да, спомням си какво причини това на нашата душа. — Магът-император изглеждаше угрижен.

— Адар Кори’нх ми разказа за евакуацията на Крена по време на сляпата чума и за нашето изтегляне от Хеалд и Комптор. Самият аз бях свидетел как хидрогите и кликиските роботи опустошиха Хрел-Оро. — Адарът поклати глава. — А въстанието на губернатор Руса’х едва не ни коства световете в Хоризонтния куп. Много работа трябва да свършим, преди да си ги върнем.

Язра’х се присъедини с ясния си глас:

— Помисли как великата ни империя се смали за едно-единствено поколение. Можем ли да го позволим? Ние сме илдирийци.

Магът-император се съгласи.