Феликс Палма - Картата на времето

Младежът се канеше да коленичи, за да провери дали дава признаци на живот, но в този миг Мери Кели, несъмнено обезпокоена от шумотевицата, отвори вратата на стаичката си. Преди тя да го разпознае, Андрю надви изкушението да погледне лицето, което не бе виждал през осемте години, откакто бе умряла, и се завъртя кръгом. Оставяйки трупа, той хукна към уличката, докато Мери викаше след него: „Убиец, убиец!“ Позволи си да хвърли поглед през рамо, щом стигна до арката на входа, и я видя, коленичила в трепкащ кръг от светлина; тъкмо затваряше с внимателен жест очите на мъжа, който в едно далечно време и в един свят, който сега изглеждаше не по-реален от сън, я бе обезобразил до неузнаваемост.

Конят го чакаше там, където го бе оставил. Запъхтян от тичането, Андрю го яхна и побърза да се махне оттам. Въпреки вълнението си, успя да се ориентира в лабиринта от улички и да намери обратния път. Едва когато напусна пределите на Лондон, започна да се успокоява и да осъзнава постъпката си. Беше убил човек, но поне го бе сторил при самозащита. Пък и не ставаше дума за кой да е човек. Беше убил Джак Изкормвача, беше спасил Мери Кели и променил вече станалото. Пришпори коня, жадувайки да се върне в своята епоха и да провери последиците от действията си. Ако всичко бе минало благополучно, Мери щеше не само да е жива, но и навярно да е негова съпруга. Дали имаше дете от нея? А може би две или три? Пришпори коня още по-силно, карайки го да препуска до изнемога, сякаш се боеше, че това идилично настояще ще се стопи като мираж, ако се добере до него твърде късно.

Уокинг все така тънеше в онова безметежно спокойствие, което преди няколко часа бе изпълнило Андрю с недоверие, но сега той бе признателен за покоя, който щеше да му позволи да приключи мисията си без особени произшествия. Слезе чевръсто от коня и отвори решетестата порта, но нещо го накара да се спре внезапно: една фигура го чакаше до вратата на къщата. Андрю мигновено си спомни какво се бе случило с приятеля на Уелс и разбра, че това сигурно бе някой страж на времето, комуто бе наредено да го екзекутира, задето бе променил миналото. Опитвайки се да не се поддава на паниката, той измъкна пистолета от джоба си с цялата бързина, на която бе способен, и го насочи към гърдите на фигурата, както го бе посъветвал братовчед му да стори с Изкормвача. Щом видя, че е въоръжен, натрапникът се хвърли встрани, претича през градината и се стопи в мрака. Без да е съвсем сигурен какво трябва да направи, Андрю се опита да проследи котешките му движения с револвера си, докато не го видя как пъргаво се изкатери по стобора и изскочи на улицата.

Чак когато чу тропота на отдалечаващите се стъпки, свали оръжието и се помъчи да се успокои, като дишаше бавно и отмерено. Дали този човек бе убиецът на приятеля на Уелс? Не знаеше, но след като въпросният бе избягал, това нямаше особено значение. Андрю го прогони от мислите си и захвана да се катери по увивното растение. Наложи се да го стори, като си служеше само с едната си ръка, тъй като раната на другата и при най-малкото усилие започваше да пулсира болезнено. Въпреки това успя да се добере до тавана, където го чакаше машината на времето. Изтощен и леко замаян от кръвозагубата, той се стовари на седалката, нагласи датата за връщане на командното табло и след като се сбогува с 1888 година с един ласкав поглед, дръпна кристалния лост, без да се бави повече.

Този път, когато светкавиците го обгърнаха, не изпита страх, а само радостния трепет на човек, който се връща у дома.

Когато святкането най-сетне престана, оставяйки в развълнувания въздух печални пера от дим, сякаш на тавана се бе разразил бой с възглавници, Андрю с изненада съгледа Чарлс, Уелс и съпругата му, скупчени край вратата в същите пози, в които ги бе оставил. Поздрави ги с усмивка, която трябваше да е победоносна, но световъртежът и усилващата се болка от раната я превърнаха в немощна гримаса. Когато се надигна, за да слезе от машината, останалите видяха кръвта, която бе напоила левия му ръкав и заплашваше да прокапе на пода.

— Мили Боже, Андрю! — възкликна Чарлс и изтича към него. — Какво е станало с теб?

— Няма нищо, Чарлс — отвърна той, олюлявайки се, като се подпря на братовчед си. — Просто драскотина.

Уелс го хвана за другата ръка и двамата му помогнаха да слезе по стълбите. Андрю се опитваше да върви сам, но като видя, че не обръщат внимание на усилията му, хрисимо се остави да го отведат до една малка всекидневна, както би се оставил да бъде отнесен в самата преизподня от рояк демони. Друго не можеше и да направи, тъй като натрупаното напрежение ведно със загубата на кръв и изтощителното препускане бяха изчерпали силите му. Настаниха го внимателно в креслото, намиращо се най-близо до камината, където енергично пламтеше огън. След като прегледа раната му с изражение на досада, както се стори на Андрю, Уелс нареди на съпругата си да донесе превръзки и всичко необходимо, за да спрат кръвотечението. Оставаше само да й заръча да се разбърза, преди бодро шуртящата кръв да е нанесла непоправими щети на килима му. Благотворното дихание на огъня почти веднага прогони студените тръпки на Андрю, макар че заплашваше и да го приспи. За щастие, на Чарлс му хрумна да сложи чаша в ръцете му и дори му помогна да я поднесе към устните си; алкохолът пропъди донякъде замайването и тежкото чувство на слабост, които го бяха обзели. След малко се появи и Джейн, която побърза да се погрижи за раната му със сръчността на медицинска сестра, закалена на фронта. Тя отряза ръкава на сакото му с ножици и наложи върху раната какви ли не илачи, които пареха тъй силно, че го накараха да стисне зъби. Накрая здраво го превърза и се отдръпна няколко крачки назад, за да погледне със задоволство резултатите от труда си. Едва тогава, когато най-спешната работа бе приключена, разнородният спасителен отряд обгради креслото, в което се бе изпружил Андрю. Очакваха да им съобщи какво е станало. Андрю си спомни проснатия на земята Изкормвач и Мери, която му затваряше очите, сякаш тази гледка бе нещо, явило му се насън. Това можеше да означава само едно — че делото се е увенчало с успех.