Феликс Палма - Картата на времето

Сетне поклати глава. Не можеше да се впуска в прецизни проверки. Имаше мисия, която трябваше да изпълни, и не разполагаше с излишно време. Отвори прозореца и след като се увери в здравината на пълзящото по стената растение, започна да се спуска по него, следвайки указанията на Уелс да не вдига шум, за да не събуди обитателите на къщата. Слизането изобщо не го затрудни и щом се озова на земята, се приближи предпазливо към коня, който невъзмутимо го бе наблюдавал как се спуска по стената. Андрю леко го погали по гривата, за да приспи опасенията, които животното би могло да изпитва към него. Не беше оседлано, но на стобора висяха окачени седло и сбруя. Андрю не можеше да повярва на късмета си. Зае се да оседлае коня с внимателни движения, за да не го подплаши, като същевременно държеше под око къщата, която тънеше в пълен мрак. Сетне хвана животното за юздите и го поведе към улицата, като му шепнеше гальовно. Сам се чудеше на хладнокръвието, с което действаше. Яхна коня, хвърли последен поглед наоколо, за да се увери, че обстановката продължава да е разочароващо спокойна, и се понесе към Лондон.

Едва когато се бе отдалечил достатъчно, превръщайки се в едно стремително препускащо петно в нощта, Андрю най-сетне осъзна, че скоро щеше да види Мери Кели. Това го разтърси вътрешно и нервното му напрежение се върна. Да, колкото и да му изглеждаше невероятно, намираше се във време, в което тя все още беше жива. В този час още не беше убита. В момента навярно бе в „Британия“ и се наливаше с алкохол, за да забрави за страхливия си любовник, преди да се отправи с несигурни крачки към обятията на смъртта. Припомни си обаче, че не му е позволено да се срещне с нея, да я прегърне, да подслони глава в извивката на шията й и да вдъхне въжделения й аромат. Не, Уелс му бе забранил това, защото този простичък жест на обич можеше да промени тъканта на времето, да доведе света до гибел. Трябваше само да убие Изкормвача и да се върне обратно, както му бе наредил писателят. Действията му трябваше да са бързи и акуратни като хирургична намеса, чиито последици щяха да станат явни при събуждането на пациента — тоест при завръщането на Андрю във времето, от което бе дошъл.

Уайтчапъл тънеше в мрачна тишина. Андрю се чудеше защо не долавя никакъв шум, докато не се сети, че през този период Уайтчапъл бе прокълнат и наплашен квартал, из чиито улички все още бродеше и сееше смърт с ножа си чудовището, наречено Джак Изкормвача. Забави галопа, когато навлезе в Дорсет Стрийт, осъзнавайки, че в тази дълбока тишина чаткането на конските копита по паважа навярно звучеше като гюрултията на ковачница. Слезе от седлото на няколко метра от входа на апартаментите на Милърс Корт и завърза животното за една желязна ограда, до която светлината на уличните лампи не достигаше, тъй че присъствието му да мине колкото се може по-незабелязано. Сетне, щом се увери, че на улицата няма друг освен него, бързо мина през арката на входа, който водеше към апартаментите. Всички наематели спяха, тъй че отникъде не проблясваше светлинка, която да го насочва в непрогледния мрак, но Андрю познаваше мястото толкова добре, че би могъл да се движи из него дори със завързани очи. Докато навлизаше все по-навътре в тази тъй позната обстановка, започна да го обзема безкрайна тъга. Тя достигна най-високата си точка, когато спря пред стаичката на Мери Кели, която също тънеше в мрак. Ала носталгията му бе пометена от дълбоко изумление, щом осъзна, че докато стоеше пред скромната стая, която някога бе негов рай и ад, в същото време получаваше и плесница от баща си в имението Харингтън. През тази нощ, благодарение на едно чудо на науката, на света имаше двама Андрювци. Запита се дали другото му аз също го усеща по някакъв начин — чрез гъдел по кожата или бодежи във вътрешностите, — както бе чувал, че се случва при близнаците.

Шум от стъпки го изтръгна от размишленията му. С разтуптяно сърце изтича да се скрие зад ъгъла на съседното жилище. Бе се сетил за това скривалище от първия миг, защото, освен че му изглеждаше най-сигурно, се намираше на едва десетина метра от вратата на стаята на Мери — подходящо разстояние както за добра видимост, така и за стрелба по Изкормвача, в случай че не събереше смелост да се приближи повече до него. Щом се притаи там, притиснал гръб до стената, извади пистолета от джоба си и наостри уши. Стъпките, които го накараха да застане нащрек, изграждаха един объркан и хаотичен ритъм, характерен за ранен или пиян човек. Веднага осъзна, че тези стъпки можеха да принадлежат единствено на неговата любима, и душата му се разтрепери като лист от внезапен порив на вятъра. В тази нощ, както и в много от предишните, Мери Кели се връщаше от „Британия“, залитайки, само че тоя път другото му аз не беше там, за да я съблече, да я сложи да си легне и да бди над пиянския й, пълен с кошмари сън. Андрю бавно надникна иззад ъгъла. Зениците му бяха привикнали достатъчно с мрака, за да различат олюляващата се фигура на любимата му, която тъкмо спря пред вратата на стаичката. Едва се удържа да не изтича при нея. Усети как очите му се навлажняват, докато я наблюдаваше как се поизправи в стремежа си да преодолее клатушкането, причинено от алкохола, как нагласи шапчицата си, която заплашваше да падне заради постоянното олюляване, и как пъхна ръка през дупката на прозореца, за да се бори с ключалката в продължение на няколко безкрайни секунди, докато успее да я отвори. После се скри в стаята, като затръшна вратата неуместно силно, а след малко бледото сияние на една лампа разнесе отчасти мрака, който се стелеше пред прага й.