Феликс Палма - Картата на времето

Андрю кимна, не особено убеден, и му подаде изрезката. Тогава Чарлс отиде до него, сложи тържествено ръка на рамото му и му отправи окуражителна усмивка, в която Андрю като че ли долови и известна загриженост. Когато братовчед му се отдръпна, Джейн се приближи до машината и му пожела късмет, като го целуна леко по бузата. Уелс наблюдаваше цялата церемония с лъчезарна усмивка, видимо доволен.

— Вие сте пионер, Андрю — обяви той, когато останалите приключиха с проявите на насърчение, сякаш чувстваше, че нему подобава да завърши ритуала с някои слова от ония, които биват увековечени в мрамор. — Наслаждавайте се на пътуването. Ако в близките десетилетия пътешествията във времето станат нещо обичайно, навярно ще се смята за престъпление да се променя миналото.

Сетне, за още по-голяма тревога на Андрю, Уелс помоли другите да отстъпят няколко крачки назад, тъй че да не бъдат опърлени от енергийния взрив, който щеше да избухне около машината, щом пътникът спуснеше лоста. Андрю ги гледаше как се отдръпват, като се мъчеше да скрие обзелото го чувство на безпомощност. Пое дълбоко дъх, борейки се да превъзмогне както страха, така и объркването си. Щеше да спаси Мери, каза си той, за да си вдъхне кураж. Щеше да пътува в миналото, да се озове в нощта на смъртта й и да застреля нейния убиец, преди да е успял да я изкорми — така щеше да промени историята и набързо да зачеркне осемте мъчителни години, които бе изстрадал. Погледна датата, отбелязана на командното табло, онази проклета дата, опропастила живота му. Не му се вярваше, че би могъл да спаси Мери, но за да надвие недоверието си, трябваше само да спусне лоста. Това и нищичко друго. Сетне щеше да е все едно дали вярва в пътуванията във времето, или не. Сложи върху лоста потната си, разтреперана ръка и почувства как студеното стъкло охлади дланта му — усещане, което му се стори непонятно, дори абсурдно, тъкмо защото бе толкова познато и прозаично. Отправи сериозен поглед към трите фигури, които стояха в очакване до вратата на помещението.

— Напред, братовчеде! — насърчи го Чарлс.

И Андрю спусна лоста.

В първия миг не се случи нищо. После се разнесе едно нежно, продължително мъркане, леко трептене на въздуха — сякаш чуваше как вътрешностите на вселената къркорят. Изведнъж този тих, приспивен звук бе нарушен от свръхестествен пукот и един ослепителен камшик от синя светлина разсече мрака на тавана. Той бе последван от друг, придружен от същото оглушително пращене, сетне още един и още един — искряха от всички посоки, сякаш искаха да осветят всяко кътче на стаята. Внезапно Андрю се озова насред мощен вихър от мълнии — синкави, неспирни, — а отвъд тях стояха Чарлс, Джейн и Уелс. Последният бе разперил ръце пред другите двама — Андрю не разбра дали за да ги предпази от бурното святкане, или за да им попречи да му се притекат на помощ. Въздухът, светът, а може би времето или пък всичките наведнъж се пропукваха пред очите му. Самата действителност се разпадаше. Ненадейно, точно както го бе предупредил писателят, го заслепи силно сияние, в което изчезна целият таван. Андрю стисна зъби, за да не извика, обзет от усещането, че пропада.

Трябваше да примигне поне десетина пъти, за да започне отново да вижда ясно. Таванът полека се съгради пак пред очите му — без видими аномалии — и разтуптяното му сърце започна да се успокоява. Установи с облекчение, че не изпитва гадене или световъртеж. Дори и страхът започна да се топи, щом осъзна, че не е умрял, изпечен от светкавиците — от тях във въздуха бе останал само един мирис на изгорели пеперуди. Тялото му страдаше единствено от досадна скованост, причинена от напрежението, но не искаше да отпъжда това усещане, защото го намираше за съвсем уместно. В края на краищата, не отиваше на пикник. Канеше се да промени миналото, да промени онова, което вече се беше случило. Той, Андрю Харингтън, щеше да преобърне времето. Не беше ли за предпочитане да е стегнат и нащрек?

Когато избухващите мълнии най-сетне стихнаха и вече можеше да вижда ясно, Андрю се осмели да слезе от машината, като се стараеше да не вдига шум. Изненада се колко твърд бе подът — сякаш бе очаквал, че миналото трябва да е съставено от дим, мъгла или друга безплътна или мека субстанция, просто защото е вече изразходена част от времето. Но както се увери, пристъпвайки неуверено по пода, настоящата действителност бе също тъй солидна и реална като онази, която току-що бе напуснал. Дали наистина се бе озовал в 1888 г.? Обходи с подозрителен поглед тавана, който все така тънеше в сумрак, и дори пое няколко глътки въздух, съсредоточен върху техния вкус като епикуреец, сякаш търсеше доказателства — някаква подробност, която да го убеди, че се намира в миналото, че действително е пътувал във времето. Откри я, когато надникна през прозореца — улицата си беше същата, каквато си я спомняше, но файтонът, който ги бе докарал, не се виждаше никъде, а в градината на къщата зърна един кон, който преди не беше там. Но наистина ли някаква си кранта, вързана за стобор, бе достатъчна, за да отличи една година от друга? Като доказателство това му изглеждаше твърде банално и несъстоятелно. Разочарован, огледа внимателно небето — тъмно и спокойно платно, по което звездите бяха пръснати като шепа нехайно разпилени житни зърна. Там също не забеляза нищо необичайно. След кратко и безполезно наблюдение сви рамене и си каза, че не е задължително да открие значителни разлики в обстановката, защото се бе върнал само осем години назад във времето.