Феликс Палма - Картата на времето

Андрю се облегна на стената. Едва бе избърсал сълзите си, когато го сепнаха нови стъпки. Някой тъкмо влизаше в тесния проход. На младежа му трябваха няколко секунди, за да проумее, че това би могъл да е само Изкормвача. Чу как ботушите му пристъпваха по паважа с една студена предпазливост, която смразяваше душата. Това бяха движенията на самоуверен, неумолим хищник, който знае, че жертвата не може да му избяга. Отново надникна иззад ъгъла и с ужас видя как един огромен мъжага се приближава към стаичката на любимата му, без да бърза, изучавайки мястото с внимателен поглед. Андрю усети странно замайване: вече бе чел във вестниците онова, което в момента се случваше пред очите му. Сякаш гледаше пиеса, чийто сюжет знаеше наизуст, и сега му оставаше само да прецени актьорската игра. Мъжът се спря пред вратата и погледна предпазливо през дупката на прозореца, като че ли искаше грижливо да спази всеки детайл от хрониката, която — макар и още да не бе написана — Андрю бе носил в джоба на сакото си цели осем години; сега тази статия, благодарение на неговата времева акробатика, му се струваше по-скоро предсказание на факти, а не тяхното описание. Но за разлика от онази нощ, той беше тук, готов да промени събитията. Така погледнато, онова, което се канеше да направи, бе като доизкусуряване на вече завършена картина — все едно да добавиш нови мазки към „Трите грации“ или към „Момичето с перлената обица“.

След като установи с радост, че жертвата му е сама, Изкормвача хвърли последен поглед наоколо — изглеждаше доволен, дори ликуващ заради благоприятното спокойствие, което бе обгърнало мястото и щеше да му позволи да извърши престъплението си в неочаквано уютни условия. Това поведение възмути Андрю и го накара да изскочи импулсивно от скривалището си, пренебрегвайки възможността да застреля Изкормвача оттам. Да му види сметката от разстояние и чрез хигиеничното посредничество на оръжието — това действие отведнъж му се видя твърде хладно, безлично и незадоволително. Яростта, която го бе завладяла, изискваше да изтръгне живота на изверга по един по-интимен начин. Може би да го удуши с голи ръце, да го пребие до смърт с приклада на револвера, изобщо да вземе по-активно участие в унищожението на Изкормвача, да усети как низкият му живот угасва малко по малко — в ритъм, определен от Андрю. Но докато крачеше решително към чудовището, осъзна, че колкото и да жадуваше да го ликвидира в ръкопашен бой, не бе разумно да се отказва от оръжието — противникът беше необикновено силен, а той самият нямаше опит в подобни схватки.

От прага на стаичката Изкормвача го наблюдаваше със спокойно любопитство — може би се питаше откъде се бе пръкнал тоя тип. Андрю предвидливо се спря на около пет метра от него, досущ като дете, което се бои, че лъвът може да го цапардоса с лапата си, ако се приближи твърде много до клетката. Не различаваше чертите на лицето му в мрака, но така навярно беше по-добре. Вдигна револвера и се прицели в гърдите му, както го бе посъветвал Чарлс. И ако бе стрелял в този миг — хладнокръвно, без да мисли какво прави, просто изпълнявайки поредната стъпка от импулсивния танц, в който сякаш участваше, — всичко щеше да стане безпрепятствено, бързо и акуратно като хирургична намеса. Ала за нещастие Андрю се спря за миг, за да помисли какво върши, и внезапно осъзна, че се кани да стреля по човек, не по елен или по бутилка; самият факт, че да убиеш някого е нещо толкова просто и достъпно, го срази и пръстът му замръзна на спусъка. Изкормвача поклати глава, отчасти с изненада, отчасти с насмешка, и в този миг Андрю видя как се разтрепери ръката, с която държеше револвера. Това окончателно съсипа решимостта му и вдъхна кураж на Изкормвача, който се възползва от колебанието на младежа, за да измъкне светкавично един нож изпод палтото си и да се хвърли към шията му. По ирония на съдбата именно тази животинска атака накара пръста на Андрю да се раздвижи. Внезапен гърмеж — кратък, отсечен — разкъса нощната тишина. Мъжът бе улучен точно в средата на гърдите. С все още насочен към него револвер Андрю видя как той отстъпи няколко крачки назад, като се олюляваше. Тогава свали топлото и димящо оръжие, смаян както от това, че го бе използвал, така и от обстоятелството, че бе невредим след такова непредвидено нападение. Второто, впрочем, не бе съвсем вярно, както веднага му подсказа една пареща болка в лявото рамо. Без да откъсва поглед от Изкормвача, който продължаваше да се клатушка пред него като мечка, изправена на задните си крака, Андрю опипа с пръсти болезненото място и установи, че ножът — макар и да се бе разминал с югуларната му вена — бе раздрал сакото му на височината на рамото и се бе забил в плътта му. Ала въпреки че кръвта бликаше енергично, раната не изглеждаше много дълбока. Що се отнася до Изкормвача, все още нямаше потвърждение дали изстрелът е бил смъртоносен, или не. След тромавия си танц той се преви на две, а ножът, напоен с кръвта на Андрю, се изплъзна от ръката му, тупна на паважа и мракът го погълна. Сетне мъжът издаде едно дрезгаво ръмжене и заби коляно в земята, сякаш бе разпознал някой принц в лицето на своя убиец; от гърлото му се изтръгнаха още няколко стенания, само че по-тънки и пресекливи. Най-после, когато Андрю, преситен от тази театрална агония, вече обмисляше дали да не го повали с един ритник, Изкормвача рухна на земята учудващо рязко и остана проснат в нозете му.