Феликс Палма - Картата на времето

— Да, но за щастие успях да го прогоня — отвърна Андрю.

Веднага след това прегърна писателя с искрено чувство. Чарлс и Джейн наблюдавах доволни тази сцена, която щеше да е истински трогателна, ако не беше вцепенението, с което Уелс прие прегръдката. Когато Андрю най-сетне го пусна, Чарлс се сбогува с двойката и поведе братовчед си към изхода, преди отново да се е хвърлил да прегръща смутения писател.

Андрю прекоси градината с изострени сетива, стиснал пистолета в джоба си с дясната си ръка, тъй като се боеше, че стражът на времето го е проследил до неговата епоха и го причаква, стаен някъде наоколо. Ала от стража не се виждаше и следа. Навън ги чакаше файтонът, който ги бе докарал само преди няколко часа — сега те му се струваха цели векове.

— Гледай ти, забравил съм си шапката — рече Чарлс, когато той вече се беше качил във файтона. — Връщам се ей сегичка, Андрю.

Братовчед му кимна разсеяно и се настани на седалката, напълно изтощен. Погледна през прозорчето заобикалящия ги мрак, който вече просветляваше под напора на деня. Точно както платът на едно сако се износва на лактите, така и нощта бе започнала да се разнищва в единия край на небето, чиято чернота бавно се превръщаше във все по-светло синьо; бледо сияние взе да извайва пестеливо очертанията на света. Ако изключеше кочияша, който май бе задрямал на капрата, можеше да се каже, че това красиво зрелище от златисти и пурпурни воали бе устроено само за него. През последните години Андрю бе наблюдавал неведнъж, почти винаги от горичките на Хайд Парк, величественото настъпване на зората и си бе задавал въпроса дали това ще е денят на неговата смърт, денят, в който нарастващата мъка ще го принуди да си отнеме живота с пистолет като този, който сега държеше в джоба си и който предната вечер бе задигнал от витрината му, без да подозира, че в крайна сметка ще убие с него Джак Изкормвача. Но вече нямаше да съзерцава утрото, питайки се дали ще доживее да види бъдния ден, защото знаеше отговора: щеше да види утрото на следващия ден и на по-следващия, и много утрини след него — нямаше защо да се самоубива, щом бе успял да спаси Мери. Щеше ли да доведе до край плана си от чиста инерция, или може би просто защото се намираше, както му бе казал Уелс, в погрешната вселена? Това не изглеждаше достатъчна причина за самоубийство, или поне не бе толкова благородна, да не говорим, че дори разкриваше една абсурдна завист към неговия времеви близнак. Та нали онзи друг Андрю бе самият той и трябваше да приема неговото щастие със същото задоволство, с което би приел своето или — при липса на такова — щастието на брат си или на братовчед си Чарлс. В края на краищата, ако тревата в чуждия двор винаги е по-зелена, кой знае какъв тучен злак имаше в съседната вселена! Трябваше да се радва, че е честит на друго място, че е постигнал щастието си поне в съседното царство.

Това заключение породи един неочакван въпрос: ако знаеш, че си постигнал желания живот в някакъв друг свят, това освобождава ли те от опитите да го постигнеш в този? Отначало се чудеше какъв отговор да даде, но след кратък размисъл реши, че го е открил: вече бе освободен от нуждата да е щастлив и можеше просто да заживее спокойно, радвайки се на малките неща, без да го гложди парещото чувство на провал. Колкото и банално да изглеждаше, винаги можеше да се утеши с мисълта, че за свой късмет има пълноценен живот на друго място, едновременно далечно и близко: недостъпно място, което не фигурираше на никоя карта, защото се намираше на опаката й страна. Изведнъж изпита огромно облекчение, сякаш току-що бяха снели от него бремето, което му е било присъдено още при раждането. Почувства се освободен, безотговорен, безразсъден. Почувства неудържимо желание да се потопи в живота, да се впусне отново в коловозите на човечеството, да напише бележка на Виктория Келър — или на Маделин, в случай че Виктория бе съпругата на братовчед му — и да я покани на вечеря, на театър или на разходка в някой парк, където би могъл да я издебне и да доближи устни до нейните, просто защото знаеше, че в същото време нямаше да направи това. Изглежда, вселената функционираше именно по този начин, без да изключва нищо, позволявайки да се случи всичко, което можеше да се случи. Дори той да решеше да я целуне, един различен Андрю би отказал да го стори, движейки се по склона на времето, докато попадне на други устни, за да се раздвои отново в друг близнак, който — след още няколко умножения — в крайна сметка щеше да рухне в бездната на самотата.