Феликс Палма - Картата на времето

Андрю се облегна на седалката, удивен, че неизиграните карти на живота не се превръщат в стърготини, заметени от метлата на дърводелеца, а всяка една от тях създава ново съществуване, което съперничи на първоначалното, за да се види кое е истинското. Свят му се зави при мисълта, че на кръстопътищата на жизнения му път се раждаха безброй други Андрювци, чиито съществувания протичаха редом с неговото и не приключваха там, където свършваше неговият живот, но той не можеше да види това, защото границите на света се определяха от скромните човешки сетива. Ами ако светът — подобно на сандъка на някой маг — наистина имаше двойно дъно и продължаваше отвъд предела, където неговите сетива му казваха, че свършва? Това бе все едно да си задава въпроса дали розите запазват цветовете си, когато никой не ги гледа. На прав път ли бе, или може би бълнуваше?

Въпросът очевидно бе реторичен. И все пак светът си направи труда да му отговори. Изведнъж излезе лек ветрец, подхвана един лист измежду многото, които застилаха тротоара, и го накара да танцува на повърхността на една локва — досущ като фокус, изпълнен за един-единствен зрител. Андрю гледаше слисан как листецът се върти, докато обувката на братовчед му не прекъсна изящния му танц.

— Готово, можем да тръгваме — рече Чарлс, размахвайки шапката си победоносно, както някой ловец би размахвал окървавена патица.

Щом се качи във файтона, повдигна вежда, учуден от унесената усмивка, озарила лицето на братовчед му.

— Добре ли си, Андрю? — попита той.

Андрю го гледаше с нежност. Чарлс бе преобърнал небето и земята, за да може той да спаси Мери Кели, за което възнамеряваше да му се отплати по най-добрия възможен начин: щеше да се държи за живота, поне докато удареше последният му час. Щеше да върне на братовчед си с лихвите цялата обич, получена от него през всички тези години — години, които бе пропилял от равнодушие и отчуждение, както сега осъзнаваше със срам. Щеше да прегърне живота — да, щеше да го прегърне като неочакван подарък и да се постарае да го изживее възможно най-добре, както правеха всички, както правеше Чарлс. Щеше да превърне живота в спокоен и дълъг неделен следобед, в който да чака настъпването на здрача. Това надали беше особено трудно; може би дори щеше да се научи да се наслаждава на обикновеното чудо, че е жив.

— По-добре от всякога, Чарлс — отвърна Андрю с внезапно оживление. — Чувствам се толкова добре, че бих приел покана за вечеря във вашия дом, при условие че очарователната ти съпруга покани и своята не по-малко очарователна сестра.

Тук би могла да приключи тази част от историята и всъщност за Андрю тя свършва именно тук, но тази история не е само негова. Историята на Андрю може да се разкаже и без моята намеса: би могъл да я разкаже самият той, както всеки човек сам си разказва живота си на смъртния си одър. Ала това винаги е непълна, едностранчива история, защото единствено онзи, който е корабокруширал на пустинен остров веднага след раждането си и е израснал, остарял и умрял там без друга компания освен шепа местни маймуни, би могъл да заяви без опасност да сгреши, че животът му е точно такъв, какъвто смята, че е бил. И то само ако макаците не са скрили в някоя пещера пълния с книги, дрехи и фотографии сандък, който приливът е изхвърлил по-рано на брега. Но като изключим корабокруширалите младенци и други извънредни случаи, човек се ражда, за да състави част от обширен гоблен, за да преплете съществуването си с това на множество други души, склонни да съдят действията му както в лицето му, така и зад гърба му. И тъй, само ако човек си мисли, че останалият свят е декор с марионетки, които изпадат в бездействие, когато той заспи — само тогава би могъл да приеме, че животът му е бил точно такъв, за какъвто го смята. Ако ли не, мигове преди да изпусне сетния си дъх, той ще трябва да се примири, че представата, която може да си състави за собствения си живот, е само приблизителна, променлива и спорна; че има неща, които — за добро или зло — са му оказали въздействие, но той никога не ще ги узнае: като се почне от това, че съпругата му по някое време е била любовница на сладкаря, и се стигне до факта, че съседското куче е препикавало азалиите му при всяко негово излизане от къщи. Точно както Чарлс не видя прелестния валс на листенцето върху локвата, така и Андрю не видя как братовчед му прибра любимата си шапка. Можеше да си го представи как влиза в дома на Уелс, как се извинява за новото си нахълтване и се шегува, че този път не е въоръжен, и как тримата лазят като деца по килима, търсейки забутаната шапка; ала ние знаем, че той нямаше време да си представя действията на братовчед си, защото бе твърде зает със своите вълнуващи размишления за светове и сандъци с двойно дъно.