Феликс Палма - Картата на времето

— Даваш ли си сметка какво направи тази нощ, Бърти? — попита Джейн тогава.

— Едва не подпалих тавана?

Жена му се разсмя.

— Не, тази нощ направи нещо, заради което винаги ще се гордея с теб — отвърна тя, като го гледаше с безкрайна нежност. — Спаси живота на един човек, като използва въображението си.

Клеър Хагърти би се радвала, ако съществуваше възможност да се роди в друга епоха; тогава нямаше да е принудена да учи пиано, да носи такива неудобни рокли, да си избере съпруг измежду рояка жадни ухажори, които я обсаждаха, и да мъкне навсякъде нелепия чадър за слънце, който рано или късно забравяше на най-неочаквани места. Току-що бе навършила двайсет и една години и ако някой бе проявил вниманието да отиде при нея и да я попита какво очаква от живота, тя щеше да отвърне: „Нищо, просто да умра“. Естествено, това не е отговорът, който човек би очаквал да чуе от устата на очарователна девойка, едва навлязла в живота; но мога да ви уверя, че именно този отговор би дала Клеър, защото аз, който виждам всичко, дори невидимото за другите — както вече ви показах по-рано, — съм бил свидетел на дългите и мъчителни размишления, на които тя се отдава в стаята си преди лягане. Когато всички си мислят, че Клеър вчесва косата си пред огледалото, както би правило всяко нормално девойче, тя съзерцава непрогледната нощ през прозореца и се пита защо би предпочела да умре, преди да види новата зора. Не че има склонност към самоубийство или чува как някой я зове от отвъдното с неустоима песен на сирена, или пък самото съществуване й причинява непоносима мъка, на която трябва спешно да сложи край. Нищо подобно! Работата бе далеч по-проста: светът, в който й се бе паднало да живее, не я очароваше особено и никога нямаше да я очарова — или поне такова бе печалното заключение, до което бе стигнала в среднощните си размисли. Колкото и да се стараеше, не успяваше да открие в този свят нищо, което да я радва, забавлява или интригува, а още по-трудно бе да се преструва, че го намира за задоволителен. Отегчаваше се до смърт от епохата си, която й се струваше лишена от стимули, от вълнения. А обстоятелството, че явно никой в обкръжението й не споделяше нейното разочарование, напълно я изваждаше от равновесие. Тази вътрешна тревожност неизбежно я изолираше, правеше я мрачна и саркастична, а понякога — дори без да има пълнолуние — превземаше душата й и я превръщаше в пакостливо създание, което съсипваше семейните соарета ей така, за забавление.

Клеър отлично знаеше, че тези пристъпи на недоволство са безполезна чудатост и не й носят нищо добро, особено в такъв критичен момент от съществуването й, когато би трябвало да има една основна грижа — да се обзаведе със съпруг, който да я издържа и комуто да роди половин дузина дечурлига, за да докаже пред света плодовитостта на утробата си. Както неведнъж я предупреждаваше приятелката й Луси, с това си поведение тя си печелеше слава на свадливка сред кандидатите си, някои от които бяха престанали да я ухажват, след като се увериха, че неприветливите й маниери я превръщат в непристъпна крепост. Но въпреки всичко, Клеър не можеше да не се държи по този начин. Или пък можеше?

Навремени се чудеше дали наистина се стараеше да преодолее разяждащото я недоволство или, напротив, само му се отдаваше с нездрава наслада. Защо не можеше да приеме света такъв, какъвто бе, както правеше Луси — тя търпеше мъчителните корсети, сякаш бяха някакво наказание за пречистване на душата й, беше й все едно, че не може да учи в Оксфорд, и приемаше посещения от своите ухажори в строг порядък, знаейки, че рано или късно ще трябва да се омъжи за някого от тях. Ала Клеър не беше като Луси: тя ненавиждаше това дяволско творение — корсета, жадуваше да оползотвори мозъка си така, както това можеше да стори всеки мъж, и изобщо не проявяваше интерес да се омъжи за някого от младежите, които й досаждаха. Особено последното й се струваше ужасно неприятно, колкото й да се бе подобрила ситуацията в сравнение с времето на майка й, когато при сключване на брак жената бивала лишена от цялото си имущество, включително от трудовите си доходи, които законът — подобно на неблагоприятен вятър — незабавно отвявал към алчните ръце на съпруга. Понастоящем, ако Клеър решеше да се омъжи, щеше поне да запази имуществото си, дори можеше да претендира за попечителство над децата си в случай на развод. При все това, тя продължаваше да гледа на брака като на един вид узаконена проституция, както твърдеше Мери Уолстънкрафт 26 26 Мери Уолстънкрафт (1759–1797) — английска писателка, философ и защитник на женските права, смятана за една от основателките на феминистката философия. в книгата си „Защита на правата на жените“ — творба, която Клеър бе издигнала до ранга на Библията. Възхищаваше се на ожесточената борба на авторката да върне на жената изгубеното й достойнство, за да не бъде смятана за обикновена слугиня на мъжа, когото науката приемаше за по-интелигентен заради по-големите размери на черепа му и съответно по-обемистия му мозък — макар че тя разполагаше с премного доказателства, че тези внушителни размери служеха само за да крепят по-голяма шапка. От друга страна, Клеър осъзнаваше, че ако откажеше да се постави под покровителството на някой мъж, щеше да е принудена да се издържа сама, тоест да си потърси работа сред оскъдните възможности, налични за някого в нейното положение — например да стане машинописка в някоя кантора или медицинска сестра в болница. И двете длъжности я блазнеха още по-малко от перспективата да се погребе приживе до някое от елегантните контета, които се редуваха да я обожават.