Феликс Палма - Картата на времето

Докато Луси правеше обзор на публиката, изреждайки имената на присъстващите с монотонен глас, който издаваше нейните симпатии и антипатии, Клеър гледаше слисана мраморното изображение на този още нероден мъж. Изваян в размер, двойно по-голям от естествения, капитан Дерек Шакълтън изглеждаше ексцентричен родственик на гръцките богове, защото стоеше върху пиедестала в също тъй решителна и мъжествена поза, но при него безгрижната голота на олимпийците бе покрита с нещо повече от смокинов лист. Капитанът бе затворен в сложна, осеяна с нитове броня, чието предназначение явно бе да защити възможно най-добре плътта му от врага. Тя завършваше с не по-малко сложен шлем, който закриваше лицето, оставяйки открита само изящната брадичка. Това покривало разочарова Клеър, която би предпочела да узнае какви черти има един спасител на човешкия род. Беше сигурна, че това лице с желязна маска не би могло да прилича на никое от познатите й. То навярно бе лице, още несътворено от живота, лице, което само бъдещето би могло да създаде. Представи си го с благородни и ведри черти, озарено от прям и уверен поглед — ненапразно притежателят му предвождаше войска; поглед, от който струеше — без излишен плам, почти като естествен телесен секрет — неукротимата суровост на неговия дух. При все това навремени скръбната безутешност, която го обграждаше, помрачаваше красивите му очи с булото на носталгията, защото в неговата душа на воин тлееше и искрица чувствителност. Накрая, неспособна да се избави от романтичната си природа, Клеър си представи и как в зениците му се разпалва неясен и скръбен копнеж, особено в миговете на страшна самота, която го налягаше между отделните сражения. Каква ли бе причината за тази печал? Отговорът, разбира се, можеше да бъде само един: отсъствието на любимо лице, за което да мисли, на усмивка, която да го окуражава в мигове на слабост, на име, което да мълви нощем като утешителна молитва, на обятия, в които да се завърне след края на войната. За момент Клеър си представи как този смел и несъкрушим мъж, показващ такава твърдост в битките, шепне нощем нейното име като безпомощно дете: „Клеър, моя Клеър…“ Тази неочаквана мисъл я накара да се усмихне. Беше просто едно идиотско хрумване, но се учуди от вълнението, което изпита, представяйки си, че е любима на воина от бъдещето. Как бе възможно един мъж, който още не беше се родил, да събуди у нея по-силен трепет от онези франтове, които я ухажваха? Отговорът беше лесен: тя влагаше в тази безлика статуя всичко, за което жадуваше, а не можеше да го има. По всяка вероятност въпросният Шакълтън бе твърде различен от портрета, който Клеър бе нарисувала във въображението си. Нещо повече: неговият начин на мислене, на действие и дори на обичане сигурно беше напълно непонятен и чужд, при положение че ги делеше цял век — предостатъчно време, за да се променят ценностите и интересите на хората до такава степен, че да станат неузнаваеми за онези, които ги съзерцават от миналото. Това бе един от законите на живота. Ако можеше да види лицето му, каза си тя, навярно щеше да разбере дали бе на прав път, дали душата на Шакълтън бе излята от непрозрачно стъкло, непроницаемо за нейния взор, или напротив — годините, които ги деляха, бяха просто незначителна шега, защото имаше нещо у човека, някаква вкоренена в плътта му есенция, която оставаше неизменна в течение на вековете, може би диханието, което Бог бе вселил във всички свои творения, за да ги събуди за живот. Ала проклетият шлем осуетяваше всяка проверка. Клеър никога нямаше да зърне неговото лице. Трябваше да се задоволи с това, което можеше да види, а то не беше малко: позата на опитен боец, високо вдигнатата шпага, сгънатият десен крак с добре очертана мускулатура, и левият — здраво стъпил на земята, но с леко повдигната от пиедестала пета, сякаш капитанът бе обезсмъртен в мига, в който атакуваше врага.

Едва когато проследи посоката на атаката му, Клеър забеляза, че неговата статуя бе обърната срещу друга, намираща се вляво от вратата. Обектът, към който бе насочено предизвикателното движение на Шакълтън, бе една страховита фигура с почти двойни размери. Според надписа на пиедестала, тя представляваше Соломон, крал на автоматите и архивраг на капитана, когото последният бе победил на 20 май 2000 г. след една нескончаема война, опустошила Лондон. Клеър го загледа с ужас, смаяна от чудовищната еволюция, която бяха претърпели автоматите. Когато беше малка, баща й я бе завел да види Писаря, един от автоматите, създадени от прочутия швейцарски часовникар Пиер Жаке Дро 28 28 Пиер Жаке Дро (1721–1790) — швейцарски часовникар, конструирал механизирани кукли (автомати), за да подпомогне продажбите си на часовници. Някои разглеждат тези устройства като най-старите образци на компютрите. Споменатият Писар — най-сложният автомат, завършен през 1772 г. — се е състоял от 6000 части. . Клеър още си спомняше онова елегантно облечено дете с бузесто и печално лице, което седеше на чин, топеше перото си в мастилница и го плъзгаше по лист хартия. Марионетката изписваше всяка буква с плашещото спокойствие на онзи, който живее извън времето, а на моменти даже спираше да пише, за да погледа вглъбено празното пространство, сякаш очакваше нов прилив на вдъхновение. От унесения поглед на куклата малката Клеър се потресе за цял живот, само като си представи какви ли чудовищни мисли би могло да има това странно същество. Не можа да се отърси от тревожното усещане, дори когато баща й посочи мрежата от мотовилки и колелца на гърба на призрачното дете, откъдето изникваше ръчката, която при въртенето си предизвикваше тази пародия на живот. А сега можеше да види как ходът на времето бе превърнал онова гротескно, но в крайна сметка безобидно дете в исполинската фигура, която се възправяше пред нея. Разгледа я внимателно, като се бореше със страха си. За разлика от Пиер Жаке Дро, създателят на Соломон явно не бе имал за цел да възпроизведе формите на човешкото същество с максимална достоверност, а се бе задоволил смътно да наподоби двуногата му фигура. Автоматът приличаше по-скоро на средновековна броня: бе съставен от свързани железни пластинки, увенчани от подобен на камбана тежък цилиндричен къс, който представляваше главата. В нея бяха пробити две квадратни отвърстия, които служеха за очи, и една тънка цепка като отвор на пощенска кутия — тя имитираше устата.