Феликс Палма - Картата на времето

Без да й даде време да се съвземе, приятелката й обясни, че същата сутрин е ходила във фирмата. Там я уведомили, че все още имало свободни места за втората експедиция, която тъкмо организирали след успеха на първата, и Луси без капка колебание записала и двете. Клеър я изгледа слисана, но приятелката й дори не си направи труда да се извини, че не е поискала съгласието й. Вместо това веднага се зае да й разяснява как ще пътуват в бъдещето, без родителите им да узнаят, защото не се съмняваше, че в противен случай категорично ще им забранят да отидат или още по-лошо — ще им се натрапят като придружители, а Луси искаше да се наслади на 2000 година без досадни компаньони. Всичко бе обмислила: парите нямаше да са проблем, тъй като бе убедила богатата си баба Маргарет да й даде необходимата сума, за да плати двата билета — естествено, без да я уведомява за какво смята да я използва. Дори бе помолила приятелката си Флорънс Бърнет да инсценира, че ги кани да прекарат следващия четвъртък в нейното имение в Къркби. Срещу една „малка сума“ оная свиня Флорънс се бе съгласила да съдейства, следователно — ако Клеър беше съгласна — въпросния ден щяха да пътуват до 2000 година и да се върнат обратно за обяд, без някой да заподозре каквото и да било. Когато завърши пламенните си разяснения, Луси я загледа с очакване.

— Е — запита тя, — идваш ли с мен?

На това Клеър нито можеше, нито искаше, нито знаеше как да откаже.

Следващите четири дни се изтърколиха сред вълнението от предстоящото пътуване, за което трябваше да се подготвят скришно със забавна находчивост. Понастоящем Клеър и Луси се намираха пред колоритната сграда на „Мъри Пътешествия във времето“ и бърчеха нос заради смрадта, която лъхаше от входа. Когато ги забеляза, един от служителите, чистещи фасадата от нещо, което явно бе животински изпражнения, се извини за противната миризма и ги увери, че ако дръзнат да прекрачат прага, като закрият лице с кърпичка или сдържат дъха си, ще бъдат обслужени с цялото внимание, което заслужават две тъй изискани дами. Луси отпрати служителя, махвайки разсеяно с ръка, раздразнена, че някой привлича вниманието й към една неприятност, която в такъв вълнуващ момент би предпочела да игнорира. Сетне хвана приятелката си за ръка — Клеър не разбра дали с този жест искаше да й вдъхне смелост, или да й предаде въодушевлението си — и я подтикна да влезе през вратата, водеща към бъдещето. Докато навлизаха все по-навътре в сградата, Клеър наблюдаваше изкосо развълнуваното изражение на приятелката си и се усмихваше вътрешно. Знаеше на какво се дължи нейната припряност: още не бяха заминали, а Луси вече бе нетърпелива да се върне, за да опише бъдещето на приятелите и роднините, които — било от малодушие, от незаинтересованост или понеже не бяха се сдобили с място в експедицията — бяха останали в безцветното настояще. Да, за Луси това бе просто поредното забавно приключение, за което да разказва — подобно на пикник, съсипан от внезапно извила се буря, или разходка с лодка, по-злополучна от обичайното. Клеър се бе решила да придружи приятелката си в това пътуване, но нейните мотиви бяха съвсем различни. Луси щеше да посети 2000 г. така, както би посетила някакви нови магазини, и да се върне навреме за обяд. Затова пък Клеър нямаше никакво намерение да се връща.

Една секретарка с напета походка ги отведе в помещението, където оживено бъбреха трийсетте души, които щяха да имат привилегията да пътуват тази сутрин до 2000 г. Там, съобщи им тя, щели да им поднесат пунш, преди господин Мъри да ги приветства с „добре дошли“, да им разясни по какъв начин ще се осъществи пътуването в бъдещето и да ги просвети относно историческия момент, на който трябваше да присъстват. След тези думи секретарката направи апатичен реверанс и ги остави на произвола на съдбата им в обширното помещение — някогашен партер на театър, както си личеше от ложите в ъглите и от сцената в дъното. Разчистена от креслата и мебелирана с няколко миниатюрни масички и неудобни наглед дивани, залата изглеждаше прекалено голяма — впечатление, което се усилваше от необикновената височина на тавана, осеян с десетки маслени лампи; гледани от пода, те напомняха колония зловещи паяци, които си живееха горе, безразлични към света под тях. Навярно поради вълнението на мига, което бе по-лесно да се понесе на крак, никой не искаше да седи на гореспоменатите дивани, като изключим няколко осемдесетгодишни дами, чиито износени кости не им позволяваха да стоят прави. Останалата мебелировка се състоеше от масите, на които две усърдни прислужнички бяха почнали да сервират пунша; нещо като дървен амвон, разположен на сцената, и, разбира се, внушителната статуя на храбрия капитан Шакълтън, която посрещаше новодошлите до вратата.