Но какво можеше да стори, щом бракът й изглеждаше неприемлив избор? Чувстваше се способна да го понесе само ако се влюбеше истински в някой мъж — нещо, което смяташе за практически невъзможно, защото нейната незаинтересованост не се ограничаваше само до отегчителния орляк поклонници, а като че ли се простираше до всички люде от мъжки пол на планетата — млади или стари, богати или бедни, красиви или грозни. Подробностите не бяха от значение: беше твърдо убедена, че никога не би могла да се влюби в мъж от своята епоха, какъвто и да бе той — а не би могла, защото неговата представа за любовта щеше да бледнее в сравнение с романтичния трепет, на който тя жадуваше да се отдаде. Клеър копнееше една бурна страст да разтърси съществуването й, една неистова треска да изпепели душата й, един неудържим екстаз да я застави да вземе съдбовни решения, чрез които да установи калибъра на своите чувства. Ала тя копнееше за това без капка надежда, съзнавайки, че — подобно на блузите с дантелен нагръдник — този начин да се обича отдавна е излязъл от мода. Какво й оставаше в такъв случай? Можеше ли да се примири да живее без едничкото, което, според нея, придаваше смисъл на живота? Не, разбира се, че не!
Наскоро обаче се бе случило нещо, което — за нейна изненада — успя да разбуди задрямалото й любопитство и я накара да помисли, че светът, макар да не личеше от пръв поглед, не бе съвсем лишен от чудеса. Луси я бе извикала в дома си с обичайната си настойчивост и Клеър неохотно се отзова на поканата, опасявайки се, че приятелката й е организирала поредния от онези досадни спиритически сеанси, по които бе толкова запалена. Със същия възторг, с който следеше дейността на парижките моделиери, Луси се бе присъединила към това модно увлечение, дошло от Северна Америка. Ала на Клеър не й беше чак толкова неприятно да се преструва, че беседва с духове в тъмна стая; по-лошото бе, че сеансите винаги се ръководеха от Ерик Сандърс, кльощав и нагъл младеж, провъзгласил се за официален медиум на квартала. Сандърс твърдеше, че притежава особена чувствителност, която го упълномощава да разговаря с мъртвите. Клеър обаче знаеше, че това бе просто претекст, за да събере половин дузина неомъжени и впечатлителни девойки около една маса, да ги потопи в тревожен полумрак, да ги сплаши с нелепо глух глас и да се възползва от сгодния случай, за да погали абсолютно безнаказано ръцете и даже раменете им. Хитрият младеж бе прочел отгоре-отгоре „Книга на духовете“ на Алан Кардек 27 27 Алан Кардек (1804–1869) — един от най-известните автори в окултизма, вдъхновители създател на съвременния спиритизъм. „Книга на духовете“ е резултат от многогодишната дейност на основаното от него „Общество за психически изследвания“ в Париж.
, което му позволяваше да разпитва умрелите с видим и непринуден авторитет, но беше ясно, че живите участнички го разсейват до такава степен, че трудно може да обръща внимание на отговорите от отвъдното. След като Клеър му заши плесница при последния сеанс, усетила как твърде материалната ръка на един предполагаем дух гали глезените й, Сандърс забрани присъствието й на тези церемонии с довода, че скептичната й нагласа смущава покойниците и затруднява общуването му с тях. Отначало тя изпита облекчение, че е изключена от свръхестествените сбирки на Сандърс, но впоследствие я обзе униние: беше само на двайсет и една години, а вече бе успяла да се скара не само с този свят, ами и с отвъдния.
Въпросния следобед обаче Луси не бе организирала никакъв спиритически сеанс. Този път щяла да й предложи нещо много по-вълнуващо, каза й тя, усмихвайки се с искрящ ентусиазъм, като я хвана за ръката и я заведе в стаята си. Там я покани да седне на едно малко кресло и й нареди да почака. После взе да тършува в чекмеджето на писалището си, върху което бе поставен пюпитър, а на него — екземпляр от „Пътешествието с Бийгъл “ на Дарвин. Книгата бе отворена на една страница с рисунка на птицата киви — извънредно странна твар, която приятелката й бе започнала да прерисува върху лист хартия, навярно защото за изображението на такива прости и закръглени форми не се изискваше никакъв художествен талант. Клеър неволно се запита дали — освен да гледа картинките — приятелката й се е потрудила и да прочете книгата, превърнала се в любимо четиво на буржоазията.
Щом намери каквото търсеше, Луси затвори чекмеджето и се обърна към нея с възторжена усмивка. Кое ли можеше да бъде по-вълнуващо за Луси от общуването с мъртвите, зачуди се Клеър. Когато погледна рекламната листовка, която приятелката й пъхна в ръцете й, узна отговора: общуването с още неродените. С пламнало лице Луси й бе връчила една бледосиня хартийка, която ще ви се стори позната, ако сте следили внимателно това повествование. В тази листовка фирмата „Мъри Пътешествия във времето“ оповестяваше такива пътувания, по-конкретно до 2000 г., за да се види решаващата за бъдещето на човечеството битка между автоматите и хората. С неотслабващо удивление Клеър прочете няколко пъти рекламните обещания, сетне разгледа нескопосаната илюстрация към текста, която явно изобразяваше въпросната война. Сред срутени до основи сгради автоматите и хората водеха сражение за съдбините на света, като се стреляха взаимно с чудновати оръжия. Вниманието й бе привлечено от фигурата, застанала начело на човешката войска, която илюстраторът бе нарисувал в по-героична поза от останалите. Според пояснението под рисунката, това бе храбрият капитан Дерек Шакълтън.
Читать дальше