Феликс Палма - Картата на времето

— Именно поради това, господин Уинслоу. Представете си, господа, че някой построи машина на времето — най-важното изобретение на човечеството. Предвид на невероятната й мощ ще трябва да я пази в тайна, за да не попадне в неподходящи ръце, които ще искат да я използват за своя изгода — но нима ще може да устои на изкушението да оповести пред света своето откритие? Не мислите ли, че един роман би бил идеалното средство тайната да се огласи, без някой да заподозре, че става дума за нещо повече от художествена измислица? Или пък, ако суетата като мотив не ви се струва убедителна, представете си, че целта на откривателя не е да задоволи егото си. Представете си, че той се нуждае от някаква помощ. Може би „Машината на времето“ е само един апел, бутилка с писмо, хвърлена в морето, зов за помощ към онзи, който би успял да го разтълкува. Кой знае? Тъй или иначе, господа, Уелс действително е размишлявал над възможността да се пътува в миналото, и то с намерението да го промени, каквото, струва ми се, е и вашето намерение, господин Харингтън.

Андрю се сепна, сякаш го бяха хванали да върши някакво престъпление. Гилиъм му отправи шеговита усмивка и пак затършува в едно чекмедже на писалището си. Най-сетне стовари отгоре един брой на „Сайънс Скулс Джърнъл“ от 1888 г. На омачканата и овехтяла корица на списанието се четеше заглавието „Аргонавтите във времето“ от Х. Дж. Уелс. Гилиъм го подаде на Андрю с молба да го пази, защото броят отдавна бил изчерпан.

— Точно преди осем години, когато беше младок, току-що пристигнал в Лондон, за да лапне света, Уелс публикува един роман на части, озаглавен „Аргонавтите във времето“. Главният герой в него е луд учен на име Моузес Небогипфел, който пътува в миналото, за да извърши убийство. Може би Уелс е помислил, че е попрекалил, и — запазвайки идеята за романа — е решил да премахне пътуванията в миналото, за да не дава идеи на читателите си. В новия роман се е съсредоточил изцяло върху пътуванията в бъдещето — там главният герой, както знаете, е далеч по-нормален от Небогипфел и името му всъщност не се споменава. Може би Уелс не е издържал на изкушението да направи това леко намигване.

Андрю и Чарлс се спогледаха, сетне погледнаха към предприемача, който взе един тефтер и надраска нещо.

— Това е адресът на господин Уелс — рече, подавайки бележката на Андрю. — Нищо няма да загубите, ако проверите дали догадките ми са верни.

Напуснаха сградата на „Мъри Пътешествия във времето“, съпътствани от уханието на рози, с което бе пропито преддверието. Щом се озоваха на улицата, взеха първия файтон, който им се изпречи пред очите, и дадоха на кочияша един адрес в Уокинг 17 17 Уокинг — град и област в западната част на Съри, на 37 км от центъра на Лондон на югозапад. , графство Съри, където живееше писателят Х. Дж. Уелс. След срещата с Гилиъм Мъри Андрю бе потънал в дълбоко мълчание, отдаден на Бог знае какви мрачни размишления, но пътуването щеше да трае поне три часа, тъй че Чарлс реши да не го кара да си развърже езика. Предпочиташе да даде на братовчед си нужното време, за да подреди мислите си. Доста вълнения бяха преживели за този ден, а им предстояха и още. Тъй или иначе, връзката му с Андрю бе изпъстрена с чести и непредсказуеми периоди на мълчание, към които бе привикнал, затова затвори очи и се остави да го унесе клатушкането на файтона в бягството им от метрополията.

Мълчанието може би няма да смути тях, но на вас, които в известен смисъл също пътувате във файтона, вероятно ще ви се стори малко неловко. И тъй, вместо да ви говоря за същината и качеството на това недосегаемо безмълвие, едва нарушавано от слабите поскърцвания на возилото, или да ви описвам четирите конски задници, в които бе прикован вглъбеният поглед на Андрю, а и поради неспособността ми да ви предам достатъчно вълнуващо мислите му, в които възможността да спаси Мери Кели бавно се стопяваше — защото, макар че явно бе открит начин да се пътува във времето, целта още не можеше да се избира по желание, — ще се възползвам от тази пауза в действието, за да ви разкажа нещо, останало неизяснено в началото на настоящата история. Единствено аз мога да ви го разкажа, тъй като става дума за епизод, неизвестен за возещите се във файтона. Имам предвид шеметния обществен възход на техните бащи, Уилям Харингтън и Сидни Уинслоу — възход, осъществен под ръководството на първия със свойствената за него смесица от късмет и грубо майсторство; и двамата бяха решили да пазят в тайна как се случи това, ала от мен не могат да го скрият — аз, без да ща, всичко виждам.