Феликс Палма - Картата на времето

На Уилям и Сидни им бяха нужни три месеца, за да признаят поражението си. Едва родени, мечтите им за благополучие бяха жестоко разбити на пух и прах, като поне им оставиха достатъчно количество лечебна хартия, тъй че да не се налага да се снабдяват с каталозите на магазините „Сиърс“ до края на дните си. Ала обществото понякога си има своя собствена, непонятна логика; тъкмо бяха затворили злополучното търговско предприятие, когато то най-неочаквано заработи. В най-тъмните кътчета на кръчмите, в тесните улички, в собствените си домове призори Уилям и Сидни бяха обсаждани от всевъзможни индивиди, които шепнешком, озъртайки се подозрително, им поръчваха пакети от чудната хартия, преди да се оттеглят забързано в мрака. Отначало изненадани от атмосферата на потайност, която дейността им трябваше да придобие, младите предприемачи свикнаха да обикалят града по тъмна доба — единият накуцвайки, а другият сумтейки, — за да изпълняват скришните си доставки далече от недискретни погледи. Бързо се приучиха да оставят срамната си стока пред вратите на домовете, да потропват с бастун по прозорците по предварително договорен начин, да хвърлят пакети от мостовете в тайно преминаващи гемии, да влизат в усамотени паркове, за да вземат пачка лири, оставени под някоя пейка, да подсвиркват като кадънки или овесарки край оградите на именията. Всички лондончани искаха да употребяват чудната хартия „Гайети“, без съседите им да разберат — нещо, от което Уилям умело се възползва, повишавайки цената на изделието дотам, че с времето достигна една действително неприлична цифра, но въпреки това повечето му клиенти бяха съгласни да я заплатят.

За две години успяха да си купят две разкошни къщи в района на Бромптън Роуд, но не след дълго го напуснаха заради Кенсингтън, защото за Уилям успехът в живота намираше израз — освен в колекцията му от луксозни бастуни — в придобиването на все по-внушителни имоти. Смаян, че дръзката постъпка да повери спестяванията си на зет си му бе донесла кокетно имение на Куинс Гейт, от чийто балкон се виждаше най-доброто лице на Лондон, Сидни реши да се наслаждава на това, което има, отдавайки се на семейните радости, толкова възхвалявани от духовенството. Напълни дома си с деца, книги и платна на обещаващи художници, взе си неколцина прислужници и тъй като вече се чувстваше извън простолюдието, усъвършенства до степен на презрение неприязънта, която винаги бе изпитвал към него. В крайна сметка той благоразумно се приспособи към новия си живот на току-що излюпен богаташ, без да го е грижа, че всичко това се крепеше върху неблагородната търговия с тоалетната хартия; Уилям обаче бе устроен по друг начин. Неговата ненаситна и суетна природа не му позволяваше да се примири с това. Той се нуждаеше от публично признание, от уважението на обществото. С други думи, искаше му се видните лондончани да го канят на лов за лисици, сякаш бе един от тяхната среда — нещо, което не се случваше, колкото и да важничеше из пушалните салони и да раздаваше визитки. При тази ситуация, която не можеше да промени, в душата му неизбежно се загнезди люта ненавист към заможната клика, чиито представители единодушно го подлагаха на най-жалък остракизъм, като същевременно бършеха знатните си задници с меката хартия, доставена от него. Враждебността му избликна на едно от малкото празненства, на които двамата със Сидни бяха поканени, когато един от гостите, одързостен от алкохола, реши да прояви остроумие, като им приписа длъжността Официални бърсачи на кралството. Недочакал да отекне първият смях, Уилям Харингтън връхлетя като ураган наглото конте и успя да му счупи носа с дръжката на бастуна си, преди Сидни да го измъкне навън.

Въпросното празненство се оказа преломен момент в живота им, защото Уилям Харингтън извлече от него една горчива, но ценна поука: лечебната хартия, на която дължеше всичко и която му носеше такова благосъстояние, беше позорно клеймо и винаги щеше да бележи живота му, ако не вземеше някакви мерки. И тъй, стимулирайки интуицията си с омразата, която го бе обзела, започна да влага част от печалбите си в не тъй срамни дейности, като например начеващата железопътна индустрия, и само за няколко месеца се сдоби с голям брой акции от различни предприятия за ремонт на локомотиви. Следващата му крачка бе да купи една порутена корабостроителница на име „Фелоушип“, да влее в нея свежа кръв и да я превърне в най-доходоносното предприятие от всички, чиито съдове пореха океана. За по-малко от две години малката му империя от процъфтяващи компании, която Сидни управляваше с невъзмутимото изящество на диригент, постигна желаната цел — името му вече не се свързваше с лечебната хартия, последните заявки за която той отмени, потапяйки цял Лондон в мълчалива и безутешна скръб. През пролетта на 1872 г. знатната фамилия от Ансли Хол за пръв път го покани на лов за лисици във владението си в Нюстед, в който участваха и всички лондонски големци, готови да аплодират изключителните успехи на Уилям Харингтън. За жалост, по време на този лов загина духовитият младеж, който се бе пошегувал за негова сметка на онова далечно празненство. Според известието, което се появи в пресата, нещастникът случайно се прострелял сам в крака със собствената си пушка. Горе-долу по същото време Уилям Харингтън измъкна от сандъка отеснялата си войнишка униформа и поръча да го нарисуват с нея, усмихнат, сякаш нагръдникът й бе покрит с несъществуващи медали. Този портрет поздравяваше всички, които влизаха в имението му, с погледа на господар и стопанин на това късче от вселената точно срещу Хайд Парк. Именно това е тайната, която бащите на двамата герои пазят тъй ревниво; поради лековатия й характер намерих за уместно да я споделя с вас, за да разнообразя изнурителното пътуване. Ала боя се, че приключихме твърде скоро. Във файтона все така цари мълчание, което може да се проточи още дълго време, защото когато Андрю реши да се вглъби в себе си, това трае с часове, освен ако не бъде изгорен с нажежен ръжен или залят с вряло олио — неща, които Чарлс няма навика да носи със себе си. Затова, ако не искам да ви описвам четирите твърде безинтересни конски задници, не ми остава друг избор, освен да избързам напред и да ви отведа на адреса, към който пътуват — къщата на господин Уелс. Не само не съм подвластен на неравния ритъм на возилото, както вече можахте да заключите от моите вмешателства, но мога и да се нося със скоростта на светлината. И тъй — voilà! — само за миг или дори по-бързо се озоваваме над покрива на скромна триетажна къща с градина в Уокинг, която е потънала сред калуни и сребърни тополи, а крехката й фасада леко се тресе от стремителния бяг на влаковете за Лондон.