Феликс Палма - Картата на времето

Веднага откривам, че не съм избрал подходящ момент, за да нахълтам в живота на писателя Хърбърт Джордж Уелс. За да не му досаждам прекалено, бих могъл да претупам набързо физическото му описание, като ви кажа, че известният писател бе слаб и бледен млад мъж, който бе имал и по-добри дни. Ала от многобройните персонажи, които гъмжат като риби в тази история, Уелс — навярно пряко волята му — най-често ще изплува пред погледа ни; това ме задължава да бъда малко по-прецизен в изготвянето на портрета му. Освен че бе плашещо слаб и с мъртвешки бледа кожа, Уелс носеше мустаци според модата на времето — тесни и с извити краища, — които изглеждаха твърде големи, тежки и не се връзваха с хлапашкото му лице. Въпросните мустаци бяха надвиснали като заплаха над една изящно очертана и малко женствена уста; ведно с ясните очи тя му придаваше изражение, което би могло да се определи като ангелско, ако не беше дяволитата усмивчица, играеща по устните му. Накратко, той изглеждаше крехък като порцелан, а зад засмените му очи искреше пъргав и остър ум. За тези, които обичат подробностите или са лишени от въображение, ще добавя, че тежеше малко повече от петдесет килограма, носеше обувки четирийсет и трети номер, разделената му на път коса бе сресана наляво, а телесната му миризма, обикновено с плодов нюанс, днес бе с лек примес на възкисела пот, защото само преди няколко часа двамата с новата му съпруга бяха обикаляли междуселските пътища на Съри с велосипед тандем. Това модерно изобретение веднага бе спечелило сърцата им, защото не се нуждаеше ни от фураж, ни от обор и никога не помръдваше от мястото, където е било оставено. Почти няма какво повече да добавя за Уелс, без да се впусна във вивисекция или в интимни подробности от рода на това, че половият му член се отличаваше със скромен размер и лек наклон на югоизток.

Тъкмо в този миг авторът седеше със списание в ръце на кухненската маса, на която обикновено пишеше. Тялото му, напрегнато и твърде сковано на стола, издаваше вътрешна борба. Макар и на пръв поглед да бездействаше, оставяйки се бавно да го покрие красивата дантела от назъбени сенки, които следобедното слънце изтръгваше от дървото в градината, Уелс бе зает с опити да обуздае обзелия го гняв. Пое си дълбоко дъх — веднъж, дваж, трети път, — като отчаяно се мъчеше да се успокои. Не успя. Доказателство за това бе, че запрати изданието, което четеше, по кухненската врата. Списанието полетя тромаво като ранен гълъб и се приземи на около два метра от нозете му. Уелс го изгледа от стола си с известно съжаление, изсумтя, поклати глава и накрая стана, за да го вдигне от пода, като се укоряваше за този гневен изблик, неподобаващ на цивилизовано същество. Сложи го пак на масата и седна пред него с примиреното изражение на човек, който знае, че да приемаш несполуките с добра воля е признак на мъжество и бистър ум.

Във въпросния брой от списание „Спийкър“ бе отпечатана унищожителна критика на последната му книга, „Островът на доктор Моро“ — друг популярен научнофантастичен роман, под чиято повърхност се криеше една от любимите му теми: тази за мечтателя, погубен от собствените си мечти. Главният герой в романа — корабокрушенец на име Прендик — за свое нещастие бива изхвърлен от морето на един остров, който не е отбелязан на никоя карта и, както се оказва, е владение на побъркан учен, прогонен от Англия заради жестоките си експерименти с животни. На това забравено островче докторът, споменат в заглавието, се е превърнал в нещо като примитивно божество за едно племе, съставено от изкривените творения на неговата лудост, чудовищните резултати от опитите му да превърне диви зверове в хора. В творбата си Уелс се бе опитал да отиде по-далеч от Дарвин, карайки откачения доктор да изменя живота, като прескача бавния и естествен ход на еволюцията. Същевременно това бе и личен реверанс към Джонатан Суифт, настолния му автор, защото сцената, в която Прендик се завръща в Англия и уведомява всички за фантасмагоричния рай и за бягството си от него, бе почти отражение на епизода, в който Гъливър разказва за страната на хоинъмите. И въпреки че самият Уелс не бе напълно удовлетворен от творбата си, излязла изпод ръцете му по един почти спазматичен начин — чрез донякъде необмисленото нанизване на повече или по-малко впечатляващи образи, — и бе подготвен за евентуален разгром от страна на критиката, това с положителност не намали болката от ударите. Първият удар го бе заварил съвсем неподготвен, защото дойде от собствената му съпруга. Според нея фактът, че ученият умира в ръцете на обезобразената пума, която се е опитал да превърне в жена, бе нападка срещу феминисткото движение. Как бе могла Джейн да си помисли такова нещо? Предната седмица бе получил втория удар, този път от „Сатърдей Ривю“ — един вестник, който винаги му бе изглеждал умерен в преценките си. Още по-неприятно бе, че острата критика бе подписана от Питър Чалмърс Мичъл — млад и обещаващ зоолог, бивш негов съученик, който, изменяйки на предишното им любезно приятелство, твърдеше без капка деликатност, че книгата на Уелс цели просто да шокира. Критиката на „Спийкър“ отиваше по-далеч — тя осъждаше автора като извратен, загатвайки, че следващата крачка на онзи, който успее да придаде на едно животно човешка външност, би била да поддържа плътски отношения с въпросния урод. „Господин Уелс има дарба, но я поставя в служба на позорни намерения“ — твърдеше критикът. Уелс се запита кой всъщност страдаше от извратено съзнание — дали той, или авторът на въпросната критика.