Феликс Палма - Картата на времето

Баща му пребледнял. Ала все пак минал през дупката и попаднал в бъдещето, в онзи опустошен Лондон, сред чиито развалини хората се криели като плъхове. Щом се съвзел от смайването си, двамата единодушно се съгласили, че това откритие трябва да се разгласи пред света. За тази цел най-добре било дупката да се превърне в търговско начинание: превозването на хората до 2000 г. щяло да набави необходимите средства, за да се финансират както самите пътувания, така и изследването на четвъртото измерение. Първата им задача била да начертаят сигурен маршрут до дупката, водеща към бъдещето, да отстранят опасностите, да разположат наблюдателни пунктове и да изравнят пътя, за да може по него безпрепятствено да мине трамвай с места за трийсет пътници. За жалост баща му не доживял да види как фирмата „Мъри Пътешествия във времето“ отворила врати, но Гилиъм се утешавал с мисълта, че поне зърнал бъдещето, намиращо се отвъд часа на собствената му смърт.

Щом приключи разказа си, предприемачът млъкна и загледа с интерес гостите си. Андрю предположи, че домакинът им очаква някаква реакция от тяхна страна, но не знаеше какво да каже. Беше объркан. Трудно му бе да повярва, че току-що чутата история е нещо по-сериозно от сюжет на приключенски роман. Описаната розова равнина му изглеждаше толкова реална, колкото Лилипутия — онзи остров в южната част на Тихия океан, където корабокрушенецът Лемюъл Гъливър се озовал сред мънички, петнайсетсантиметрови човечета. Ала усмивката, грейнала на лицето на Чарлс, му подсказа, че братовчед му вярва безпрекословно във всичко това. В края на краищата, той бе пътувал до 2000 г. Какво значение имаше дали за целта е прекосил с трамвай една розова равнина, където времето спира своя ход?

— А сега, господа, ако бъдете така любезни да ме придружите, ще ви покажа нещо, което разкривам само пред доверени лица — обяви Гилиъм, като отново влезе в ролята на разводач из огромния си кабинет.

Заедно с Вечния, който сновеше край тях, отидоха до една друга стена, където ги очакваше малка колекция от снимки и нещо, скрито зад завеска от червена коприна — вероятно друга карта. Андрю установи с изненада, че фотографиите бяха заснети в четвъртото измерение, при все че спокойно можеше да са направени в коя да е пустиня, понеже никоя фотокамера не бе в състояние да улови цветовете на света, бил той тукашният или пък някой друг. И тъй, човек трябваше да прибегне до помощта на въображението, за да оцвети в розово белезникавия пясък. Повечето снимки показваха прозаични мигове от експедицията, например как Гилиъм и още двама мъже — вероятно Кауфман и Остин — разпъват палатките, пият кафе по време на почивка, палят огън или позират пред призрачните планини, чиито контури едва се долавяха през гъстата мъгла. Всичко изглеждаше съвсем обичайно. Само една от фотографиите породи у Андрю усещането, че действително гледа непознат свят. На нея се виждаха Кауфман и Остин — първият як и шкембелия, вторият слаб като фиданка. Стояха неестествено ухилени, с килнати шапки и вдигнати пушки, като всеки бе подпрял единия си ботуш върху огромната глава на излязъл сякаш от някоя приказка дракон, проснат на пясъка като ловен трофей. Андрю тъкмо се канеше да се наведе към снимката, за да види по-добре тази неясна фигура, когато се сепна от едно неприятно скърцане. До него Гилиъм дърпаше златния шнур на копринената завеса, разкривайки какво се крие отдолу.

— Господа, мога да ви уверя, че такава карта няма да намерите в цяла Англия — заяви той, надул се от гордост. — Тя възпроизвежда съвсем точно рисунката, намерена в пещерата на тръстиканците, която ние, естествено, обогатихме с по-късните си проучвания.

Под завеската за куклено представление се показа нещо, напомнящо не толкова карта, колкото рисунка на дете с богато въображение. Разбира се, преобладаваше розовият цвят, който представляваше равнината. В центъра й стърчаха планините, но мрачните им хребети не бяха единственият географски обект, описан на картата. Например в десния ъгъл на рисунката се виждаше лъкатушната линия на една река, а светлозеленото петно до нея навярно символизираше гора или ливада. На Андрю тези символи, свойствени за общоприетите карти на териториите на обитавания от него свят, му се видяха неподходящи за рисунка, която претендираше, че изобразява четвъртото измерение. Ала най-много се открояваха на картата златистите точици, изпъстрили равнината — те очевидно представляваха дупките. Две от тях — тази, която водеше към 2000 г. и другата, която понастоящем бе във владение на Мъри — бяха свързани с криволичеща червена линия. Тя изобразяваше маршрута на пътуващия във времето трамвай.