Феликс Палма - Картата на времето

Техните премеждия обаче не приключили дотам. На връщане към селището ги нападнал един от ония огромни зверове с настръхнал от шипове гръб, за чието възможно съществуване съвсем били забравили. Голям зор видели, докато се справили с него. Изхабили почти всичките си муниции, мъчейки се да го пропъдят, защото куршумите постоянно отскачали от бодливата му броня, без да му причинят ни най-малка вреда. Накрая решили да стрелят в очите на звяра — единственото слабо място, което намерили, и това най-сетне го прогонило. След като се отървали от него, Кауфман и Остин се добрали до търсената дупка без повече произшествия и веднага писали до Лондон, съобщавайки за всичките си открития.

Щом получил известието, Гилиъм Мъри незабавно отплавал за Африка. Присъединил се към двамата изследователи в селището на тръстиканците и със същото изумление, с което Тома Неверни пъхнал пръстите си в раната на възкръсналия Христос, преминал през опустошения Лондон от 2000 година. Останал няколко месеца при тръстиканците — не можел да каже колко с абсолютна точност, защото прекарал дълги периоди в проучване на розовата равнина, за да провери достоверността на разказаното от изследователите. Точно както пишело в телеграмите, в онзи сумрачен свят часовниците спирали, бръсначите били излишни и като цяло нищо не издавало хода на времето. От това той заключил, че — колкото и да изглеждало невероятно — миговете, прекарани там, били нещо като паузи в неговото съществуване, почивки, които можели да забавят неумолимото му приближаване към смъртта. Уверил се, че това не е нелепа фантазия, родена от неговия ум, когато на връщане в селото кученцето, което бил взел със себе си, изтичало при братята си от същото кучило и се озовало сред група от вече възрастни кучета. На Гилиъм не му се наложило да се обръсне дори един-единствен път, докато изучавал равнината, но паленцето, което нарекъл Вечния, по много по-впечатляващ начин доказало, че в онзи свят времето не течало. Достигнал до още един извод: че отделните дупки не водели към други вселени, както си мислел отначало, а към различни епохи на един и същ свят — собственият му свят. Розовата равнина се намирала извън времевия поток, извън времето, извън сцената, на която протичал животът на хората, растенията и останалите живи твари. А обитателите на равнината, онези създания, наречени от Тръмейнкоу тръстиканци, владеели способ да проникват във времевия поток, отваряйки дупки в него — отвори, които човек можел да използва, за да пътува във времето, да се прехвърля от една епоха в друга. Когато осъзнал това, Гилиъм бил обзет от вълнение и страх. Бил направил най-важното откритие на човечеството: открил какво имало под булото на света, какво имало отвъд реалността. Бил открил четвъртото измерение.

Какво чудно нещо е животът, казал си Гилиъм. Тръгнал да търси изворите на Нил, а в крайна сметка намерил таен проход към 2000 година. Ала тъкмо така ставали най-големите открития. Та нали и корабът „Бийгъл“ отплавал заради лъжливи икономически и стратегически интереси? Неговите открития щели да бъдат далеч по-скромни, ако на борда му не пътувал един млад естествоизпитател, който бил достатъчно впечатлителен, за да забележи разликите между човките на чинките. Така историята на естествения подбор щяла да предизвика революция в света. По един също толкова съдбовен начин Гилиъм открил четвъртото измерение.

Ала каква е ползата от едно откритие, ако то не може да се сподели със света? Гилиъм искал да заведе жителите на метрополията в 2000 г., за да видят със собствените си очи какво ще им предложи бъдещето. Въпросът бил как да стане това — все пак не можел да прати кораби, натоварени с лондончани, до селцето на тръстиканците, изгубено в сърцето на Африка. Единственият начин бил да отнесе дупката в Лондон. Дали било възможно? Не знаел, но нищо не му струвало да опита. Оставил Кауфман и Остин да вардят тръстиканците и се върнал в Лондон, където поръчал да му изработят сандък от ковано желязо с размерите на стая. С този сандък и с повече от хиляда литра уиски се върнал в селището, решен да проведе операцията, която щяла да промени познатата представа за света. Мъртвопияни, тръстиканците угодили на каприза на Гилиъм да изпеят вълшебните си песни вътре в зловещия сандък. Щом дупката се появила в търбуха му, тримата мъже ги накарали да излязат и затворили тежките му врати. Изчакали уискито да повали и последния тръстиканец, който все още се държал на крака, преди да поемат по обратния път. Преходът бил мъчителен и Гилиъм си отдъхнал спокойно едва когато успели да натоварят грамадния сандък на един кораб в Занзибар. Докато плавал към метрополията, сън не го ловял. Прекарал почти цялото пътуване на палубата, като гледал с обич злокобния сандък, който всявал такова безпокойство у останалите пасажери, и се питал дали все пак не бил празен. Възможно ли било да се открадне дупката? Нетърпението да си отговори на този въпрос така го гризяло, че обратният път му се сторил безкраен. Когато най-сетне влезли в пристанището на Ливърпул, просто не можел да повярва. Веднага щом пристигнал в канцеларията си, отворил сандъка в пълна секретност. И дупката си била там! Били я откраднали успешно! Следващата стъпка на Гилиъм била да я покаже на баща си. „Какво, по дяволите, е това?“ — възкликнал Себастиан Мъри, щом зърнал дупката, която се мержелеела в сандъка. „Заради това нещо Оливър Тръмейнкоу си изгуби ума, татко — отвърнал Гилиъм, споменавайки с топло чувство изследователя. — Тъй че внимавай!“