Феликс Палма - Картата на времето

— Какво имате предвид? — попита Андрю.

— Имам предвид… магията — разкри Гилиъм с глух глас.

— Магията? — глупаво повтори Андрю.

— Да, магията — потвърди техният домакин, като размърда загадъчно пръсти във въздуха, имитирайки същевременно звука на вятър, който свири в комин, — но не разни фокуси на сцена или онова, за което тръбят мошениците от Златната зора 10 10 Орденът на Златната Зора — окултна организация от края на XIX в., създадена в Англия. . Имам предвид истинската магия. Вярвате ли в магии, господа?

Андрю и Чарлс се поколебаха, донякъде объркани от неочаквания обрат на разговора, но Гилиъм не се нуждаеше от отговор.

— Разбира се, че не — скръбно рече той. — Затова се старая всячески да избягвам тази тема. Предпочитам клиентите ми да мислят, че пътуваме в бъдещето посредством науката. Всички вярват в науката. В наши дни тя минава за по-достоверна от магията. Какво да се прави, в модерни времена живеем! Но магията съществува, уверявам ви.

Тогава, за изненада на двамата си гости, той чевръсто стана от стола си и изсвири пронизително. Кучето, което през цялото време бе лежало на килима, безразлично към човешките занимания, мигом се изправи и весело припна към стопанина си.

— Господа, представям ви Вечния — рече той, докато въпросният питомец възбудено се въртеше край него. — Обичате ли кучета? Не се бойте, погалете го.

Сякаш това бе необходимо условие, което трябваше да изпълнят, преди Гилиъм да продължи изказването си, Чарлс и Андрю станаха и плъзнаха ръце по гърба на животното — неспокоен екземпляр от породата голдън ретривър с мека и добре поддържана козина.

— Господа — обяви Мъри, — знайте, че галите едно чудо. Защото, както току-що ви казах, магията съществува и дори може да се пипне. На каква възраст е Вечния според вас?

В имението на Чарлс имаше няколко кучета и той от дете бе свикнал с тях, тъй че въпросът не му се видя труден. Огледа зъбите на кучето с вид на познавач и отвърна, без да се колебае:

— На една година, най-много две.

— Всъщност — потвърди Гилиъм, като коленичи, за да почеше извънредно нежно врата на животното, — една година е очевидната ти възраст, нали? Една година в реалното време.

Андрю се възползва от случая, за да потърси погледа на братовчед си, жадувайки да узнае какво мислеше той за всичко това. Чарлс го успокои с невъзмутимата си усмивка.

— Както вече ви казах — продължи Мъри, като се надигна от пода, — не книгата на Уелс ми даде подтик да основа фирмата си. Това бе чиста случайност, макар че не ще отрека, че неговата творба ми направи огромна услуга, като събуди в обществото един скрит копнеж. Знаете ли защо пътуванията през времето са тъй привлекателни? Защото всички желаем да ги осъществим. Една от мечтите на човека е да пътува във времето. Но бяхте ли се замисляли за това, господа, преди да прочетете книгата на господин Уелс? Боя се, че не, както впрочем и аз, уверявам ви. Всъщност господин Уелс даде конкретна форма на едно абстрактно желание, изрази с думи този стремеж, който открай време е дремел у хората.

Мъри направи пауза, за да могат съжденията му да улегнат в ума на гостите му, тъй както се сляга прахът върху мебелите след изтупването на килима.

— Преди да основа тази фирма, работех с баща ми — продължи той след малко. — Занимавахме се с финансиране на експедиции. Бяхме просто едно от стотиците дружества, които пращат изследователите си в най-неизвестните кътчета на планетата, за да се сдобият с етнографски или археологически сведения за научните списания, или да съберат екзотични насекоми и цветя за някой природонаучен музей, жадуващ да напълни витрините си с прищевките на Създателя. Но като оставим настрана деловите ни стремежи, ние бяхме движени и от жаждата да опознаем колкото се може по-добре света, в който живеем. Интересите ни бяха, тъй да се каже, пространствени. Но човек никога не знае какво му готви съдбата, не мислите ли, господа?

Без да дочака отговор, Гилиъм Мъри им даде знак да го придружат. Следван по петите от Вечния, той прекоси архипелага от масички и земни глобуси и ги заведе до една от страничните стени. За разлика от останалите стени, покрити с рафтове с атласи, географски трактати, астрономически изследвания и безброй трудове на незнайни теми, тази бе покрита с кора от географски карти, подредени според датата, на която са били изработени. Колекцията предлагаше едно пътешествие, което започваше с няколко репродукции на ренесансови карти, вдъхновени от съчиненията на Птолемей, където светът, досущ като насекомо с отрязани крачета, изглеждаше обезпокоително непълен, сведен най-вече до една аморфна Европа. Следваше картата на немския географ Мартин Валдземюлер, на която Америка се откъсваше от азиатския материк, а накрая се явяваха трудовете на Абрахам Ортелиус и Герхард Меркатор, показващи един вече пълен свят с размери, близки до действителните. Докато вървяха отляво надясно, както ги водеше Мъри, хронологичното разположение на картите създаваше такъв ефект, сякаш наблюдаваха как се разтваря цвете или се протяга котка, защото светът като че ли растеше буквално пред очите им, разгъваше се с интригуваща пестеливост, превръщаше се във все по-обширно място чрез усилията на мореплавателите и изследователите, които разширяваха границите му. За Андрю бе поразително, че допреди няколко века никой не е подозирал, че светът продължава и отвъд Атлантическия океан, а същинските му размери са зависели от упорството и късмета на изследователите, които с опасните си пътешествия са запълвали средновековната празнота, обиталището на чудовищата. От друга страна, той съжаляваше, че размерите на света вече не са загадка, че няма повече земи и океани освен тези, приютени на последните карти. Това бе един официален, познат, затворен в собствените си предели свят и единственото, което оставаше да се направи, бе да се очертаят добре бреговете му. Мъри ги накара да се спрат пред една огромна карта, с която завършваше колекцията.