Феликс Палма - Картата на времето

Андрю остана поразен от огромните размери на помещението, както и от хаотичното разпределение на мебелите и многобройните карти по стените. Това му напомни интериора на онези палатки, от които фелдмаршалите оркестрират войните. Наложи се да огледат цялата стая, докато забележат Гилиъм Мъри, който се бе проснал в цял ръст на един килим и си играеше с някакво куче.

— Добър ден, господин Мъри — поздрави Чарлс, изпреварвайки секретарката. — Казвам се Чарлс Уинслоу, а това е братовчед ми Андрю Харингтън. Бихме искали да разговаряме с вас, стига да не сте прекалено зает.

Гилиъм Мъри, снажен здравеняк в крещящо лилав костюм, понесе удара спортсменски, отвръщайки с усмивка на ироничната забележка на Чарлс; това обаче бе загадъчната усмивка на човек, който разполага със скрити козове и ще ги извади при първа възможност.

— Винаги мога да отделя малко от времето си, за да изслушам двама тъй знатни господа — отвърна той, надигайки се от килима.

Щом се изправи пред тях, Андрю и Чарлс видяха, че Гилиъм Мъри като че ли беше уголемен посредством някаква магия. Всичко у него изглеждаше двойно по-голямо от нормалното — от ръцете, които сякаш можеха да укротяват бикове, хващайки ги за рогата, до достойната за Минотавър глава. Ала въпреки исполинското си телосложение предприемачът не се движеше тромаво, а с учудваща и дори някак чувствена лекота. Косата му с цвят на пшеница бе грижливо сресана назад, а в огромните сини очи искреше силен огън, издаващ напорист и дързък характер; този огън той се бе научил да смекчава с богатата палитра от дружелюбни усмивки, които месестите му устни бяха способни да изобразят.

С един жест гигантът ги покани да го последват до писалището в дъното на стаята, водейки ги по пътеката, която бе успял да проправи, навярно след добросъвестно изследване, сред многобройните земни глобуси и разхвърляните навсякъде масички с книги и бележници. Андрю забеляза, че и тук не липсваха неизбежните часовници. Освен онези, които висяха по стените и запълваха полиците на библиотеката, в една огромна витрина бяха струпани преносими часовници-сянка, слънчеви часовници, сложни водни часовници и други устройства, които показваха еволюцията на времето. На Андрю обаче му се стори, че Гилиъм бе изложил въпросните предмети с лукавото намерение да изтъкне тяхната нелепост, напразното усилие на човека да улови неуловимото — онази абсолютна, загадъчна и неукротима сила, наречена време. С пъстрата си колекция предприемачът сякаш искаше да каже, че човекът е постигнал само едно: лишил е времето от метафизичната му природа и го е превърнал в пошъл инструмент, с чиято помощ да не закъснява за срещите си.

Чарлс и Андрю седнаха в двете удобни кресла в якобински стил, разположени пред писалището — величествена мебел с извити като луковици крачета, зад която се настани Мъри; огромният прозорец зад гърба му ограждаше силуета му като рамка. През оловните стъкла нахлуваше обилна светлина, внасяйки в кабинета жизнерадостна полска атмосфера, и това даже породи у Андрю усещането, че предприемачът разполага със собствено слънце, докато останалата част от света все още тъне в едно унило утро.

— Надявам се, че ще ни простите за неуместната смрад, която ви е посрещнала на входа — побърза да се извини Гилиъм с недоволна гримаса. — Вече за втори път мажат фасадата с изпражнения. Вероятно става дума за организирана група, която с този отблъскващ метод се опитва да спъне работата на нашата фирма — той печално сви рамене, сякаш искаше да подчертае колко е разстроен от проблема. — Както виждате, не всички са на мнение, че пътуванията във времето са полезни за нашето общество. Несъмнено самото общество ги изисква, откак бе публикувана чудесната книга на господин Уелс. Ала някои хора недоволстват — само това мога да заключа от тези неприятни вандалски действия, тъй като самите извършители не оставят съобщения. Просто оплескват фасадата и толкоз.

След тези думи Гилиъм Мъри зарея поглед в пространството. В продължение на няколко секунди изглеждаше погълнат от размишленията си; после сякаш си спомни къде се намира, поизправи се на стола си и погледна открито своите гости.

— Но кажете ми, господа, с какво мога да ви бъда полезен?

— Бих искал да ми организирате частно пътуване до есента на 1888 г., господин Мъри — отвърна Андрю, който нетърпеливо бе чакал гигантът да им даде думата.

— До Есента на Ужаса? — смаяно попита Мъри.