Феликс Палма - Картата на времето

Щом поеха по Грийк Стрийт, съгледаха в далечината скромната сграда, която подслоняваше фирмата „Мъри Пътешествия във времето“. Това беше някогашен театър, преустроен от новия си собственик, който не се бе поколебал да оскверни неокласическата му фасада с мотиви, загатващи по един или друг начин за времето. Малкото, оградено с колони стълбище на входа завършваше с елегантна резбована врата, а над него имаше фронтон, на който се виждаше как Хронос върти зодиакалното колело. Богът на времето, изобразен като зловещ старец с дълга брада, спускаща се като водопад почти до пъпа му, бе заобиколен от бордюр, изваян от пясъчни часовници — мотив, който се повтаряше и в арките, ограждащи широките прозорци на втория етаж. Между фронтона и свода над горния праг помпозни букви от розов мрамор известяваха на всеки, който знаеше да чете, че това тъй живописно място е седалището на фирмата „Мъри Пътешествия във времето“.

Чарлс и Андрю забелязаха, че хората избягват участъка от тротоара, зает от необичайната сграда. Когато наближиха входа, причината се изясни. Лицата им се изкривиха от лъхналата ги противна миризма, която едва не ги накара да се сврат някъде и да повърнат току-що изядената закуска. Смрадта идваше от лепкавата каша, която двама работници с кърпи на лицата се мъчеха да отстранят от част от фасадата, въоръжени с четки и кофи със сапунена вода. От стърженето с четките тъмното вещество, каквото и да беше то, се стичаше на тротоара, превърнато в противна възчерна слуз.

— Съжаляваме за неудобството, господа — извини се единият от служителите, смъквайки кърпата от лицето си. — Някой нехранимайко е омазал фасадата с говежди тор, но тя ей сегичка ще светне отново.

Андрю и Чарлс размениха въпросителни погледи, сетне извадиха носните си кърпи и, покривайки с тях лицата си като пладнешки разбойници, влязоха бързешком. В преддверието редици от стратегически разположени вази с рози и гладиоли потушаваха зловонието. Това помещение, както и фасадата на сградата, просто задушаваше посетителя с изобилната си иконография, посветена на времето. В центъра стърчеше исполинска механична скулптура, състояща се от огромен пиедестал, от който към сумрачния свод се издигаха две съчленени, паякообразни ръце. Те грижовно държаха пясъчен часовник с размерите на теле, направен от лято стъкло с железни нитове и елементи. Той съдържаше не пясък, а нещо като синкави стърготини, които изящно се преливаха от едното полукълбо в другото и дори излъчваха слабо, но изразително сияние, щом върху тях паднеше светлината от най-близките лампи. Благодарение на някакви скрити механизми ръцете обръщаха часовника всеки път, когато съдържанието му се струпаше в долната част на стъкления съд, тъй че фалшивият пясък се лееше непрестанно, напомняйки за неспирния ход на времето. Тази внушителна скулптура съжителстваше с други достойни за споменаване артефакти, не тъй зрелищни, но пък по-благородни, понеже бяха сътворени преди много векове; към тях спадаха кубовете, пълни с лопатки и зъбчати колела, които дремеха в дъното на помещението — първите опити за механични часовници, както обясняваха табелките на техните поставки. В добавка към тази забележителна железария стените бяха отрупани със стотици стенни часовници — от традиционните холандски stoelklok, украсени със сирени и херувими, до австро-унгарските часовници с махало за отброяване на секундите, които насищаха въздуха с усърдно и натрапчиво тиктакане. За служителите в сградата тази безкрайна симфония бе неотменна част от техния живот и в неделите сигурно се чувстваха безпомощни без утешителното й присъствие.

Щом забеляза двамата посетители, които обикаляха безцелно залата, една госпожица напусна бюрото си в един от ъглите и отиде да ги посрещне. Вървеше с грацията на гризач, нагаждайки стъпчиците си към единогласното цъкане на часовниците. След възпитания поздрав им съобщи въодушевено, че все още имало свободни места за третата експедиция до 2000 година, тъй че, ако желаели, можели да си запазят. Пускайки в ход очарователната си усмивка, Чарлс отклони поканата и уведоми младата дама, че са дошли да се срещнат с Гилиъм Мъри. След кратко колебание госпожицата потвърди, че господин Мъри бил в сградата и въпреки голямата си заетост навярно би могъл да ги приеме — жест, за който Чарлс благодари с още по-ослепителна усмивка. Щом успя да откъсне поглед от двата реда безупречни зъби, младата жена се завъртя на пета и им даде знак да я последват. В дъното на залата ги очакваше мраморно стълбище, което водеше към горните помещения. Чарлс, Андрю и тяхната водачка изминаха дълъг коридор, украсен с гоблени, които изобразяваха различни сцени от войната на бъдещето. Както можеше да се очаква, и коридорът бе отрупан със задължителния реквизит от часовници; окачени по стените или разположени по разни скринове и витрини, те изпълваха въздуха с досадното си тиктакане. Щом стигнаха до разкошната врата на кабинета на Мъри, младата жена ги помоли да почакат отвън, но Чарлс си направи оглушки и се вмъкна след нея в стаята, дърпайки и братовчед си.