Феликс Палма - Картата на времето

Андрю прочете повторно листовката и се увери, че първия път очите не са го излъгали.

— Все още не вярвам, че… — измънка той.

— Разбирам те, братовчеде, разбирам те. Но знаеш ли, че докато ти бродеше из Хайд Парк като призрак, светът се развиваше? Времето си тече, дори да не му обръщаш внимание. И повярвай ми, колкото и да ти се види странно, през последната година в салоните се говореше само за пътувания във времето. Това се превърна в най-обсъжданата тема, откак миналата пролет бе издаден романът, който повдигна тези въпроси.

— Роман ли? — Андрю се чувстваше все по-объркан.

— Именно. „Машината на времето“ от Х. Дж. Уелс. Една от книгите, които ти заех. Не я ли прочете?

Откак Андрю се отказа да го следва в онова скитане по кръчми и бордеи, с което Чарлс се опитваше да му върне интереса към живота, и се затвори като отшелник вкъщи, братовчед му бе добил навика да му носи книги при посещенията си. Обикновено това бяха наскоро публикувани творби на неизвестни автори; вдъхновени от неудържимия научен подем, обхванал века, те пишеха за машини, извършващи най-невероятни чудесии. Наричаха ги „научни романси“ — това бе преводът, който английските издатели бяха дали на „необикновените пътешествия“ на Жул Верн. Терминът се бе наложил учудващо бързо и се използваше за обозначение на всяка фантастична история, която се опитваше да се обоснове посредством науката. Според братовчед му тези писания улавяха духа на творбите на Бержерак и Лукиан от Самосата, измествайки старите истории за замъци, обитавани от привидения. Андрю си спомняше някои от безумните изобретения, изобилстващи в тия евтини романчета, като например шлема против кошмари — каска, свързана с малка парна машина, която изсмукваше лошите сънища, преобразяваше ги в приятни и ги връщаше обратно. Ала най-ясно бе останала в паметта му машината, способна да уголемява нещата, която един еврейски учен бе приложил спрямо насекомите: описанието на Лондон, връхлетян от напаст от мухи с размерите на дирижабли, които огъваха кулите и рушаха сградите, щом кацнеха върху тях, бе комично страховито. В друго време Андрю би поглъщал жадно такива книги, но колкото и да му беше мъчно, упоритата му незаинтересованост към вселената включваше и света на художествената измислица; той не искаше никакви утехи, искаше да се взира право в бездната на нищото, тъй че Чарлс не смогна да достигне до него дори чрез тайния коридор на литературата. Андрю предположи, че книгата на въпросния Уелс, спомената от братовчед му, сигурно лежи на дъното на раклата му под планина от подобни романчета, които едва бе прелистил.

Виждайки озадаченото му изражение, Чарлс поклати глава с театрално отчаяние, направи му знак да седне пак на стола и се разположи в другия стол срещу него. Леко наведен напред като свещеник, който се кани да изповяда някого от енориашите си, той се зае да му изложи накратко сюжета на романа, предизвикал, по неговите думи, революция в Англия. Андрю го слушаше скептично. Както можеше да се заключи от заглавието на книгата, главният й герой бил един учен, изобретил машина на времето, с която пътувал през вековете. Посредством прости операции с лоста на съоръжението изобретателят се понесъл стремително към бъдещето и наблюдавал, зинал от изумление, как охлювите край него тичали като зайци, дърветата изниквали от земята като фонтани, звездите препускали по един небосвод, където денят и нощта се сменяли в миг на око… В този приказен и шеметен прелет стигнал чак до 802 701 г., за да открие, че обществото се е разделило на две антагонистични раси: красивите и безполезни елои и морлоките , чудовищни създания, които живеели под земята и се хранели с горните си съседи, отглеждайки ги като добитък. При тези думи Андрю направи гримаса на отвращение и с това предизвика усмивката на братовчед си, който побърза да му обясни, че сюжетът сам по себе си нямал особено значение; бил просто повод да се нахвърля една детинска карикатура на обществото на епохата. Английските умове били разтърсени от друго: Уелс разглеждал времето като четвърто измерение, превръщайки го в своего рода приказен тунел, по който било възможно да се пътува.

— Всички знаем, че един обект има три измерения — обясни Чарлс, като взе в ръце шапката си и я завъртя с ловкост на илюзионист: — височина, дължина и ширина. Но за да може да съществува обектът, за да може тази шапка да бъде част от действителността, в която се намираме, е нужно и още нещо — времетраене. Освен да се простира в пространството, трябва да има трайност във времето. Ние виждаме тази шапка не само защото заема някакво пространство, а защото заема и някакво време; това не й позволява да се изпари пред очите ни. Оттук следва, че живеем в четириизмерна вселена. И тъй, ако разглеждаме времето като допълнително измерение, какво би ни попречило да се движим из него? Всъщност ние го правим. И ти, и аз, и шапките ни, всички се движим напред във времето, само че по досадно линеен начин, без да прескочим и една-едничка секунда, носейки се неизбежно към нашата смърт. А в книгата си Уелс си задава въпроса: защо да не можем да ускорим пътуването си или дори да се обърнем и да потеглим в обратната посока, към онази област, която наричаме минало и която по същество е просто намотана нишка от кълбото на живота ни? Ако времето е пространствено измерение, защо да не можем да се движим свободно из него, както правим из другите три?