Феликс Палма - Картата на времето

В стаичката на Дорсет Стрийт Андрю разгъна изрезката от вестника и прочете за последен път, сякаш бе някаква молитва, списъка на осакатяванията, нанесени на Мери Кели. После я сгъна пак и я прибра в джоба на палтото си. Погледна леглото, което не показваше никаква следа от случилото се тук преди осем години. Ала това бе единствената промяна, всичко друго си беше същото — помътнялото огледало, завинаги запечатало престъплението, шишенцата с парфюм на Мери Кели, раклата с нейните дрехи, даже и пепелта в камината бе от същия огън, който бе напалил Изкормвача, за да му е по-уютно, докато разсича тялото. Андрю не се сещаше за по-подходящо място, където би могъл да си отнеме живота. Опря дулото на пистолета под челюстта си и плъзна пръст по спусъка. Тези стени отново щяха да се опръскат с кръв, а на далечната луна неговата душа най-сетне щеше да заеме празното място, отредено за нея в постелята на Мери Кели.

С опряно в основата на челюстта дуло и пръст, сложен на спусъка, Андрю се замисли над любопитния факт, че бе стигнал до този момент, че бе решил сам да си причини смъртта. Та нали през по-голямата част от живота си се бе държал като всички останали: боеше се от нея, предугаждаше я във всяка болест, усещаше как тя дебне край него — лукава владетелка на един свят, пълен с пропасти и остри предмети, с хлъзгав лед и неспокойни коне, която се глумеше със смешната уязвимост на съществата, провъзгласили се сами за крале на Творението. И след всички тези страхове, каза си, сега най-сетне бе готов да я прегърне. Но така стояха нещата, достатъчно бе животът да ти се стори безплодно и неоправдано усилие, за да пожелаеш да се измъкнеш от него, а за това имаше само един начин. И трябваше да признае, че смътното безпокойство, което го гризеше, не беше от метафизично естество. Само по себе си умирането никак не го плашеше, защото страхът от смъртта — независимо дали ще я разглеждаме като мост към някакво библейско място, или като дъска, коварно простряна над нищото — винаги идва от знанието, че вселената няма да се затрие заедно с нас, а ще продължи да съществува, както кучето продължава да живее след отстраняването на кърлежа. И тъй, натискането на спусъка в общи линии означаваше да излезе от играта, осуетявайки всяка възможност при следващото раздаване да му се паднат по-добри карти. Но Андрю се съмняваше, че това би могло да се случи. Бе изгубил вяра. Не вярваше, че съдбата е запазила за него възнаграждение, което да го обезщети за преживените страдания. Всъщност беше убеден, че такова възнаграждение не съществуваше. Страхът му се дължеше на една далеч по-прозаична причина — болката, която вероятно щеше да му причини куршумът, строшавайки челюстта му. Това нямаше да е приятно, разбира се, съвсем не, но беше част от плана и трябваше да се приеме. Усети тежестта на пръста, който почиваше върху спусъка, и стисна зъби, готов да сложи точка на злочестото си съществуване.

В този миг някой почука на вратата. Андрю отвори очи изненадан. Кой можеше да бъде? Дали господин Макарти бе видял, че е дошъл, и сега идваше да му иска пари за поправката на прозореца? Тропането се усили. Проклет печалбар! Ако дръзнеше да си подаде муцуната през дупката на стъклото, Андрю щеше да го гръмне без колебание. Какъв смисъл имаше, в момент като сегашния, да се съобразява с онова смешно правило, което забраняваше да стреляш по ближния? Да не говорим ако ставаше дума за господин Макарти.

— Андрю, зная, че си вътре. Отвори ми!

С гримаса на отегчение Андрю позна гласа на братовчед си. Чарлс, все тоя Чарлс, който го следваше като сянка и бдеше над него. Би предпочел да е господин Макарти — по Чарлс не можеше да стреля. Как ли го бе открил братовчед му? И защо отказваше да вдигне ръце, щом Андрю вече се беше предал?

— Върви си, Чарлс, имам да свърша нещо! — извика.

— Андрю, не го прави! Открих начин да бъде спасена Мери!

Спасена? Андрю мрачно се изсмя. Трябваше да признае, че братовчед му има находчив ум, макар че това вече минаваше границата на добрия вкус.

— Припомням ти, че Мери е мъртва — уведоми го той. — Беше убита в тази мизерна стая преди осем години. Когато можех да я спася, не го сторих. Как ще я спасим сега, Чарлс, във времето ли ще пътуваме?

— Именно — отвърна братовчед му и пъхна нещо под вратата.

Андрю го погледна с бегло любопитство. Приличаше на рекламна листовка.

— Прочети я, Андрю — замоли го братовчед му, говорейки вече през дупката на прозореца. — Моля те, прочети я.